Капитанът на Би Джей 90 замислено се завъртя в креслото и отвърна:
— Ще им съобщим, че при нас наистина всичко е наред и че се движим с пълен ход към базата.
Четирите чифта очи тревожно наблюдаваха действията на оператора пред пулта, но както и преди, на екрана се появяваха едни и същи знаци. Човекът пред пулта направи още един опит и ядосано махна с ръка:
— Край, връзка няма, безполезно е да продължаваме. Той не отговаря…
Като по команда всички очи напрегнато се втренчиха в главатаря, сякаш той по някакъв незнаен начин можеше да установи връзка с внезапно замлъкналия обект. На неподвижното като каменна маска лице не трепна нито един мускул и само устните му едва помръднаха. В пълната тишина на командната кабина се разнесоха думите:
— Чакате някой да ви каже, че „Фарос“ е унищожен, нали? Тогава смятайте, че аз вече съм ви го казал.
Върху намръщените, замръзнали лица бръчките около устата още по-рязко се вдълбаха. Стоманеният блясък на очите се затаи още по-дълбоко. Главатарят с раздразнение разкърши плещи и на ръкава на черния му комбинезон проблясна отличителен знак. Огледа останалите с тежък поглед и продължи:
— Този бой загубихме безвъзвратно… Поемаме обратен курс и се връщаме. Разполагаме с около шест месеца. Да се надяваме, че през това време на орбиталната станция ще успеят да заличат следите и да разглобят съоръженията.
След няколко минути човекът в черния комбинезон съобщаваше на далечната база за случилото се. А след около час слаб, тясно насочен лъч донесе отговора: „Информацията е приета. Вземаме спешни мерки за маскиране на обектите и демонтаж на въоръжението на корабите. Надяваме се, че неуспехът на операцията ви само временно ще забави провеждането на главната акция.“
Командирът на кораба прочете съобщението, изтри го от екрана и дълбоко се замисли. Целта, към която той и неколцина негови съратници се стремяха вече много години, си оставаше непостижима. Вдигна лице към илюминатора и ледената светлина на безумно далечните звезди се отрази върху белия метал на оголените от разкривена усмивка зъби.