Вратата меко се плъзна встрани и Грег стъпи върху матовото, пружиниращо полимерно покритие на пода. Колко пъти е минавал по него? Вече не можеше да ги преброи. Стартовият коридор, по който вървяха командирите на екипажите до пусковата площадка, след като получеха окончателната команда в голямата операторска зала. Грег крачеше и пред очите му все още стоеше лицето на Джон Майлс, който произнасяше официалната заповед полетът да започне. Устна заповед… Естествено, това беше стара традиция. Дан на времето, когато първите бавни кораби с химически двигатели започваха да овладяват непознатия за човечеството Космос. Но навсякъде стриктно спазваха тази традиция. Ритуал, който трябваше да донесе късмет на малкия кораб в огромното враждебно пространство. „Желая ви успешен полет — Майлс стисна ръката на Грег и леко го чукна с юмрук по рамото. — И щастливо завръщане.“ Грег кимна в отговор, обърна се към вратата и забеляза малко встрани от дежурния екип, съсредоточено следящ работата на пусковия комплекс, Карпентър. Той леко му помаха с длан, сякаш му даваше таен знак — всичко ще е наред.
И ето Грег върви към асансьора, който ще го спусне на повърхността на гигантския, непрекъснато въртящ се тор на станцията. След няколко минути той вече беше в огромния хангар на стартовия модул, който на това място заемаше половината от напречното сечение на кръглия корпус на техния космически дом. До готовия за старт кораб стоеше Стас и тихо разговаряше с техниците. Грег приближи, всички престанаха да говорят и погледнаха капитана. Той оправи комбинезона си, хвърли поглед към ръчния си дисплей и късо каза:
— Край. Получих заповедта. Стартираме след петнадесет минути с Би Джей 90. — И махна към техниците: — Останете си със здраве!
Грег тръгна към висящото над пода на хангара, стегнато в силовите полета сребристо тяло на кораба. Той почака Стас в корабния асансьор, като оглеждаше дългата редица от прозорци на техническите служби в стартовия комплекс, гледащи към хангара. Почти навсякъде зад тях се мяркаха силуети на хора, които изпращаха в полет поредния екипаж. В средата на голямата преградна стена проблясваха огромните стъкла на операторската зала и на Грег дори му се стори, че различава силуета на Майлс, а малко по-встрани — и на Карпентър. В кабинката нахълта Стас и асансьорът, засмукан от тялото на кораба, полетя направо към командния сектор.
Когато екипажът още се наместваше в креслата, наслаждавайки се на последните секунди нормална тежест, корабът вече влезе в шахтата на катапулта. Пилотите видяха през големия илюминатор мътно проблясващите шевове на кръгообразните сегменти на тунела, по който Би Джей 90 се движеше към повърхността на станцията. Усещаше се как притеглянето отслабва, а скоростта се увеличава. Гласът на бордовия компютър започна обратното броене от десет и цифрите се появяваха на главния екран на пулта за управление. Осем, седем, шест, пет — редуваха се ярките цифри. Грег облиза внезапно пресъхналите си устни и погледна седящия до него Стас. Той улови погледа на командира и се усмихна. Четири, три, две, едно. „Старт“ — констатира компютърът. Шлюзът на катапулта се разтвори и корабът, изхвърлен от центробежната сила, стремително се отдели от огромния, въртящ се воденичен камък на станцията. През стъкления купол ги обля познатата студена светлина на милиардите светила в открития Космос. Грег за миг стисна очи и спря да диша. Сега вече… напред, само напред!