— Добре, да предположим, че сме приели сигнала за бедствие. Какво ще правим после?
— Не бързай, капитане, сега ще изчислим.
Сребристият цилиндър на Би Джей 90, бълвайки светлинен стълб от огледалната чаша, закрепена върху решетеста конструкция, стремително се изтръгваше от притеглянето на Нептун. Вече беше отминал орбитата на първия от шестте му малки безименни спътници. Корабът се бе насочил с цялото си тяло към ярката точка на невероятно далечното Слънце. Отвъд дебелите свръхздрави стени на корпуса се спотайваше безразлично хищният междупланетен вакуум, готов всеки миг да погълне всичко живо. Но двамата в командната кабина сега мислеха за съвсем друго. Те прекрасно знаеха, че за разумните същества няма нищо по-опасно на света от техните подобни. Че никакви гигантски сили на хаоса във Вселената не таят такава смъртоносна заплаха, каквато е концентрирана в хладнокръвно присвитите очи на безжалостния враг и в пръста му, готов да натисне спусъка на оръжието.
След почти едно денонощие работа приятелите седяха уморено, с почервенели от напрежение очи пред пулта за управление. На екрана беше начертан планът им за действие — по часове и с най-големи подробности. Започваше с получаването на сигнала и завършваше с транспортирането на прикачения към Би Джей 90 кораб-примамка до базата. Всичко изглеждаше много убедително.
— А сега да видим какво ще ни посъветват момчетата от четвърти отдел — каза Грег и устно поиска от компютъра плана на щаба.
Компютърът с речеви синтезатор потвърди командата и след две-три секунди на екрана се появи текст, изпъстрен с многобройни знаци. Екипажът само за няколко минути се убеди, че двата плана си приличаха по много неща.
— Отлично — каза доволно Стас, — като се върнем, трябва да се кандидатираме да ни преместят в корпуса на аналитиците на централния щаб.
— Точно тъй — криво се усмихна Грег, — като се върнем. Първо трябва да успеем да се върнем. Че нашият план съвпадна с онзи, нарисувания върху екрана, още нищо не значи. Та ние абсолютно нищо не знаем какво са намислили онези пирати…
— Да, шефе, сто процента си прав — сериозно му отвърна вторият пилот. — Ние си мислим едно, а може да излезе съвсем друго… Не обръщай внимание на глупавите ми шеги. Аз ги дрънкам само така, да си повдигна духа.
Грег извика на дисплея схемата на товарните сектори и каза, без да откъсва очи от изображението:
— Духът ни ще се повдигне, когато изпробваме оръжието и всички защитни системи. Щом зная, че мога да разполагам с дузина добри заряди и лично проверено плазмено оръдие, малко неща ще ме извадят от равновесие. Тъй че утре започваме със сектор номер три. Ще имаме достатъчно време на разположение. А за днес стига. Предавам дежурството на компютъра и обявявам отбой на кораба — и той уморено намигна на втория пилот.
Стас престорено пъргаво се изпъна и козирува. От прибързаното движение изгуби равновесие и заплува към тавана, въртейки се. Грег рязко се наклони напред, хвана втория пилот за крачола и насочи полета му към люка за спалните помещения.
Капитанът съобщи на компютъра, че екипажът отива да спи, но още няколко минути остана в командната кабина. Огледа сърцето на управлението на кораба — всичко тук му беше толкова познато и все пак не можеше да откъсне погледа си. Колко ли години бе прекарал в подобни помещения на най-различни кораби? Не ги бе броил, но навярно много. Почти цялото време на полета командирът на екипажа прекарва именно тук. Грег беше заварил корабите от предишното поколение. Остарелите компютри невинаги можеха да изчислят сложния курс и корекциите на маневрите за скачване без човешка помощ и затова се налагаше часове наред напрегнато да следи пулта за управление, за да подсказва от време на време на машината необходимата оперативна програма. Но това беше отдавна минало. Оттогава — от младостта на Грег, се промениха и корабите, станаха по-съвършени и интелектуалните им системи. Пък и видът на командните кабини стана съвсем друг. Грег отново се огледа, сякаш отдавна не е бивал в кабина за управление. Цялата отсрещна стена представляваше огромен екран, който сега беше разделен на няколко сектора с потрепващи върху тях най-различни данни. Пред него беше главният подковообразен пулт — чрез него ставаше връзката с компютъра или ръчното управление на кораба. По цялата повърхност на голямото операторско табло ярко мигаха разноцветни клавиши, в стройни редове бяха групирани превключвачи и датчици. На Грег често му се присънваше как удивително точно решава на пулта някаква навигационна или инженерно-техническа задача. А отгоре, в предната овална част на тавана, през невероятно здравото многослойно стъкло над пулта надвисваше Космосът. Черна пропаст, обсипана с бликовете на милиарди безкрайно далечни звезди. Грег се отблъсна от креслото и заплува към прозрачния таван. Синият диск на Нептун вече не закриваше цялата Вселена, но все още бе огромен и величествен. Колко пъти е гледал тази планета от най-различно разстояние и всеки път го поразяваше дивото й първобитно великолепие. Ето и сега — лявата слънчева страна на гиганта бе очертана със сребриста дъга, а дясната част се губеше в мрака, постепенно преминаваше в безкрая. От разстояние няколко десетки милиона километра отлично се виждаше Голямото тъмно петно — въртящ се срещу часовниковата стрелка атмосферен циклон, голям колкото земното кълбо. Виждаше се и висящият над екватора голям спътник на Нептун — Тритон. Някъде около него се въртеше тайнствената станция РХ—12, където създаваха енергоносителя с небивала мощност — една партида от него мирно спеше в шести товарен сектор на техния кораб. А някакъв неизвестен беше готов да извърши всякакво престъпление, да натрупа планина от трупове, само и само да завладее това вещество. Навярно сребристата точка на транспортния кораб Би Джей 90 вече пълзи по бледосинята плоскост на оперативната карта в командната кабина на притаилия се до астероидния пояс и готов за атака кораб. И няколко чифта очи търпеливо чакат той, Грег Милър, да достигне нужното разстояние… Той злобно се усмихна, сякаш искаше да каже на незнайните врагове: не, момчета, ще почакате малко… Ще видим кой на какво е способен. И заплува към люка за каютата си.