Бибино лице

Йордан Радичков Бибино лице

Ако ви кажа, че бибино лице е хубаво, няма да ми повярвате. Пък и аз няма да ви го кажа, защото то не е никак хубаво. Мигар има нещо хубаво в едно лице, в което не можете да различите нито носа, нито челото, нито ушите, да не говорим за характера. Само една безкрайна и деформирана човка, някакво подобие на глава и очи, които можете да откриете единствено ако минете от едната или от другата страна на подобието. Като не намерили с какво друго да кръстят това безличие, селяните му дали наименованието бибино лице1.

Бих искал да отбележа още, че за да можем да го произнасяме правилно, ние трябва да поставяме ударението на първата сричка (би) — бѝбино лице.

Макар че Бибино лице е много безлична местност с няколко листника, няколко ореха и остарели лозя от сорта „отело“, през него минава черказкият път за дъскорезницата и когато черказци трябва да бичат трупи, винаги минават оттам.

Оттам трябваше да мине и вуйчо ми, защото търсеше прекия път и бързаше да разбичи един орехов труп, преди да са паднали снеговете. Снеговете никога не биха плашили селянина, ако той си е в къщата. Но вуйчо ми се боеше да не го завали в Бибино лице и затова бързаше да премине през него и да стигне навреме в дъскорезницата. Той биеше биволите с остена, въпреки че те продължаваха да местят краката си все тъй тромаво, и попоглеждаше ореховия труп, натоварен в колата: той бе дебелобуз и я изпълваше чак до върха, при туй не лежеше никак безчувствено, ами си потракваше или подскачаше застрашително на неравните места.

Ореховия труп вуйчо ми отсече от лозето в същото това Бибино лице. През големите януарски студове на 1964 година (тогава всичко замръзна и нощем церовата гора над селото се пукаше и гърмеше, а черказкият смесен влак потъна в преспи за две денонощия и казаха, че с това е объркал разписанията на всички останали влакове, но по-късно се разбра, че то не е така, а че и другите влакове били затънали в преспи и че не само у нас е така, ами и в други държави, къде по-южни от нашата; дори се твърдеше, че в една подобна държава крокодилите, както били излезли на брега да се припичат на слънцето, замръзнали и щом хванеш опашката на такъв крокодил, тя веднага се троши. Същото бе и с прането на черказките селянки — коя как си хващаше прането и то веднага се разсипваше на прах), та през тия големи студове орехът взе, че изсъхна, и нямаше никакъв смисъл да стои повече в лозето и да задушава под себе си остарелите лози от сорта „отело“. На Бибино лице студовете не бяха чак толкова силни, защото то не бе изложено на ветровете, но орехът измръзна и съдбата го отнасяше сега върху четирите колелета на биволската кола към дъскорезницата.

Вуйчо никак не беше спокоен, защото си мислеше още: дали като пристигне на дъскорезницата, ще има къде да подслони добитъка, няма ли да има много трупчии и да чака ден или два, за да му дойде редът; ами ако през това време завалят снегове и водата замръзне? Дъскорезницата ще спре да бичи трупи! Ето за това си мислеше вуйчо, когато изведнъж нещо изтрещя и биволите спряха.

Той се хвърли напред, но там нямаше нищо. Надникна в колата — орехът си лежеше все така дебелобуз и нахален. Погледна колелетата, те стояха изправени и шините бяха на местата си. Тогава вуйчо откри, че предната ос се бе закачила в един пън и се бе претрошила наполовина. Да продължи напред, то значеше колелото да изхвръкне от оста и колата да остане на средата на пътя.

Вуйчо застана с ръце на кръста, за да помисли какво трябва да прави по-нататък. Първото нещо, дошло му на ум, бе да напсува Бибино лице. Първоначално подбираше най-яркото и най-силното за тази работа, а после почна да употребява и онова, което не смяташе за достатъчно силно и цветисто, защото не обичаше да се повтаря. Бибиното лице няма дори и къде и да го напсуваш, но това никак не смущаваше вуйчо и той го псуваше, както му дойде, най-вече по човката, като в изстъплението си стигна дотам, че почна да нарича Бибино лице Бибина муцуна.

По-късно пренесе яда си върху собствената си глава, нарече я бибина глава и започна да пита себе си за какво му е притрябвало да бичи този орех, ами да вземе някой ореха, па да го почне по глупавата глава, загдето не си седи в къщи, а се юрнал през Бибино лице към тая пуста дъскорезница… Да се псува е едно, а да се върши работа е съвсем друго. Вуйчо се запретна, тури камъни под оста, разкова една левка, подложи я, за да удължи оста (той бе майстор и му идваше отръки всичко), сетне чука и кова с брадвата и тури отново колелото на мястото му. Сега вече можеше да продължи, като внимава за пънове по пътя си.

Той тъй и направи, заглеждаше се в пъновете и в по-едрите камъни и вече си мислеше, че ще се измъкне най-сетне от това пусто Бибино лице, когато на един завой изтича насреща му заек, подир заека се мярна човек, изникнал сякаш изпод земята, чу се изстрел и вуйчо ми пусна синджирите. „Кво стана? Кво стана?“ — завика човекът, като тичаше към вуйчо. Заекът се тръшкаше в краката на биволите, а вуйчо оглеждаше ръцете си и се опипваше да види дали не е застрелян. „Жертва щеше да стане!“ — каза той на ловеца.

1

Бѝбино лице. Води наименованието си от биба. Черказци наричат така патицата. Тази дума е звукоподражателна. Ако се вслушаме по-внимателно в патешкото подвикване, ние ще доловим по-скоро едно равномерно „би-би-би-би“, отколкото „па-па-па-па“, както е прието в литературата. Вероятно първият заселник по тия места, щом е чул това „би-би“, е дал и съответното наименование на патицата биба. И до ден днешен вие няма да чуете друго наименование на тази домашна птица. В сведенията за домашните птици, изпращани всяка година до центъра, черказци винаги турят една графа: водоплаващи биби.

Бибо̀к. Така селяните наричат мъжкаря. Той обикновено е и водачът на стадото (бибата е стадна птица). Бибокът има малко по-гърлен глас и е по-добре оцветен от женските, без, разбира се, да е стигнал до пищността на петела. Малкото, току-що излюпеното, жълто и пухкаво, селяните наричат бибѐ. Пролетно време черказките улици се изпълват с бибета и това е една прекрасна гледка върху зеления троскот. Особено занимателни са бибетата, когато се учат да пасат троскота. Малкото обикновено захапва тревата, тегли я с все сила, но понеже няма още достатъчно добре развити рефлекси, щом тревата се откъсне, то тупва на задницата си. Ако пък е теглило по-силно, може и по гръб да се обърне. В първите си стъпки бибето е затруднено и от обстоятелството, че него не го мъти майка му, а кокошка. Кокошката се стреми към сушата, бибетата се стремят към водата, защото самата им природа е такава. Като поотраснат, те вече не са така пухкави и перата им заякват, както у старите биби.

Бибино яйце. Така се нарича яйцето на патицата. Бибата го снася където завърне, и никога не мъти. Селяните не употребяват бибиното яйце за храна, защото го смятат за отровно. А че яйцето е отровно, има достатъчно доказателства. Така например в почивната станция на Вършец, където имало около сто и четиридесет човека, дошли да се лекуват на прочутите минерални бани, готвачът на станцията направил сладкиш с бибени яйца. Сто и четиридесет човека легнаха отровени и ги разкараха в болниците на Враца, Михайловград и Берковица. У нас вече излезе постановление, с което се забранява употребата на пачи яйца. Ето как дори държавата трябваше да се занимава с яйцето на бибата, вместо да си гледа другата работа.

Бибите на черказци са от много красива порода, може да се каже дори, че те стоят наравно с прочутата пекинска патица. Мъжкарите имат великолепни пръстени на опашките, също като че човек е извивал три пръстена и ги е залепил там, за да допълни украшението на патиците. Изобщо в бибата всичко е много добре направено, като изключим само нейното неясно лице. Тъкмо заради това, когато е неясна една история, едно събитие или едно лице, селяните го наричат обикновено бибино лице. Бибини лица могат да се срещнат някъде по-често, някъде по-рядко, но се срещат.

Биба може да се каже и на човек. В Черказки например има цяла фамилия биби: Цеко Бибата, Атанас Бибата, Еленка Бибата, Георги Бибето и т.н. Ако човек от тази фамилия е по-дребен, го наричат бибѐ, ако е по-едър, го наричат биба, но никого не наричат бибо̀к. Имало е и един Иван Бибището, но него го помнят само по-старите хора, той е живял отдавна. Мъжете от тази фамилия си вземат жени обикновено от далечни села, защото черказките моми не ги щат. Момите от своя страна също се женят в далечни села; щом някоя от тях се ожени, и на мъжа й веднага започват да казват Бибата. Как става тая работа, никой не знае. В бивша Берковска околия май че не остана село, в което да няма поне един човек с прякора Бибата. Тази птица дори да бъде изтребена, името й пак ще остане.