— Трябва да я разпространим! — каза Руди Пърлман. Кръглото му лице беше зачервено и потно. — Щях да се разплача! Сериозно, за Бога! Откъде намери тези стихове?
— В библиотеката — каза Сам. Все още се чувстваше слисан… но облекчението му, че всичко бе свършило, постепенно се заменяше от някаква предпазлива радост. Помисли си, че трябва да даде премия на Наоми. — От една книга, която се нарича…
Но преди да успее да каже на Руди как се нарича книгата, Брус Енгалс вече го беше хванал под ръка и го водеше към бара.
— Най-добрата реч, която съм чул в този глупав клуб за две години, по дяволите! — възкликна Брус. — А може би от пет! И без това, на кого му трябва проклетият акробат? Дай да те почерпя едно, Сам! По дяволите, може и две!
2.
Преди да успее да си отиде, Сам изпи общо шест питиета — все почерпки — и завърши вечерта на триумфа си, като повърна върху собствената си изтривалка с надпис „ДОБРЕ ДОШЛИ“, веднага след като Крейг Джонс го остави пред къщата му на авеню „Келтън“. Когато стомахът му избухна, Сам се опитваше да напъха ключа си в ключалката на външната врата — не беше лесно, защото му изглеждаше, че има три ключалки и четири ключа — и просто не му остана време да се облекчи в храстите до стъпалата. Така че, когато най-после успя да отвори вратата, той просто вдигна изтривалката „ДОБРЕ ДОШЛИ“ (внимателно я придържаше от двете страни, така че повърнатото да остане в средата) и я изля настрана.
За да се съвземе, изпи чаша кафе, но докато я пиеше, телефонът иззвъня два пъти. Още поздравления. Второто позвъняване беше от Елмър Баскин, който дори не беше дошъл. Почувства се като Джуди Гарлънд в „Ражда се звезда“, но беше трудно да се радва на това чувство, докато стомахът му още се бунтуваше, а главата му започваше да го наказва за прекалената доза удоволствия.
Сам включи автоматичния телефонен секретар в дневната, който щеше да отбива всички по-нататъшни обаждания, после се качи в спалнята си, изключи телефона до леглото си, взе два аспирина, съблече се и си легна.
Бързо започна да се унася — беше изморен като след бомбардировка, — но преди да заспи, имаше време да си помисли: „Повечето от това дължа на Наоми… и на онази неприятна жена от библиотеката — Хорст, Борщ, или както там й беше името. Може би трябва да дам премия и на нея.“
Чу как телефонът долу зазвъня и после телефонният секретар го прекъсна.
„Браво — помисли си в просъница Сам. — Изпълнявай си задълженията — искам да кажа, нали все пак затова съм те купил?“
После потъна в мрак и не помнеше нищо до десет часа сутринта в събота.
3.
Върна се към земния живот с болки в стомаха и леко главоболие, но можеше да бъде и по-зле. Съжаляваше за изтривалката „ДОБРЕ ДОШЛИ“, но се радваше, че беше разтоварил поне малко от изпитото — иначе главата му щеше да го боли много повече. Стоя десет минути под душа, без да прави почти никакви движения, после се изсуши, облече се и слезе долу с хавлия, увита около главата. Червената лампичка на телефонния секретар мигаше. Когато натисна бутона за прослушване, лентата се превъртя само малко — явно позвъняването, което беше чул точно на заспиване, беше било последно. Би-ип!
— Ало, Сам. — Сам натисна клавиша за пауза и отви хавлията от главата си. Беше женски глас и той го познаваше. Чий? — Чух, че речта ви е имала голям успех. Много се радвам за вас.
Осъзна, че беше библиотекарката Лорц.
„Как е намерила номера ми?“ — Ама, разбира се, за тази цел си има телефонен указател… а и той го беше записал на читателския си картон, нали? Да. Без да може да обясни точно защо, по гърба му преминаха тръпки.
— Непременно да върнете взетите книги до шести април — продължи тя и после добави лукаво: — Не забравяйте Библиотечния полицай.
Чу се звукът от прекъсване на връзката. Светна лампичката „ВСИЧКИ СЪОБЩЕНИЯ ПРОСЛУШАНИ“.
— Голяма кучка си, а, любезна госпожице — каза Сам, обърнат към празната къща. После отиде до кухнята да си препече малко хляб.
4.
В петък сутринта, една седмица след триумфалния дебют на Сам като оратор, в десет часа влезе Наоми и Сам й подаде продълговат бял плик, на който беше написано името й.
— Какво е това? — попита с подозрение Наоми, докато си сваляше пелерината. Навън валеше силно — продължителен и мрачен пролетен дъжд. — Отвори го и виж.
Тя го отвори. Беше благодарствена картичка. В нея имаше банкнота с лика на Ендрю Джаксън.
— Двайсет долара! — Тя го погледна с още по-голямо подозрение. — Защо?
— Защото ме спаси от провал, като ме изпрати в библиотеката — каза Сам. — Речта мина много добре, Наоми. Мисля, че няма да е пресилено да се каже, че беше направо голям удар. Щях да сложа петдесет, но мисля, че не би ги приела.