— Нищо подобно — каза Сам. — Намерих една дама на име Лорц. Ниска, пухкава, някъде около възрастта, на която жените се привързват трайно към яркозеления полиестер.
На лицето на Наоми се смениха различни изражения — след изненадата последва подозрение; след подозрението — нещо като леко раздразнение, примесено с удивление. Тази поредица от изражения почти винаги показва едно и също — някой започва да осъзнава, че е мръднал. При по-нормални обстоятелства Сам би се позамислил за това, но той беше се занимавал с много сделки през цялата седмица и имаше много документи за попълване. Половината от съзнанието му вече се подготвяше за работата по тях.
— О! — каза Наоми и се засмя. — Госпожица Лорц, така ли? Трябва да е било забавно.
— Тя наистина е особена — каза Сам.
— Има си хас — съгласи се Наоми. — Всъщност тя е абсолютно…
Ако беше довършила това, което беше започнала да казва, вероятно доста щеше да стресне Сам Пийбълс, но късметът (както той току-що беше отбелязал) играе абсурдно голяма роля в човешките работи — и сега се намеси късметът.
Иззвъня телефонът.
Беше Бърт Айвърсън — духовният водач на малобройното племе на юристите от Джънкшън сити. Искаше да поговорят за наистина огромна застрахователна сделка — новия медицински център, с обикновена групова застраховка, все още на етапа на планирането, но нали знаеш колко голямо може да излезе това, Сам — и в момента, в който Сам отново се обърна към Наоми, мислите за Лорц напълно бяха напуснали ума му. Разбира се, че знаеше колко голямо може да излезе — можеше дори да му даде в ръцете кормилото на онзи „Мерцедес-Бенц“. И той наистина не искаше да мисли до каква степен тази щастлива съдба можеше да се дължи на онази малка глупава реч.
Наоми наистина помисли, че е мръднала — тя отлично знаеше коя е Арделия Лорц и мислеше, че и Сам трябва да знае. Все пак тази жена беше в центъра на най-неприятната случка в Джънкшън сити през последните двайсет години… а може би и от Втората световна война насам, когато синът на Могинсови се беше върнал у дома от Тихия океан съвсем откачил и беше избил цялото си семейство, а после беше опрял дулото на армейския си пистолет в дясното ухо и беше се погрижил и за себе си. Айра Могинс беше направил това много преди Наоми да се роди. Тя не осъзна че и приключението на Арделия се беше случило много преди Сам да дойде в Джънкшън сити.
Както и да е, всичко това вече беше излязло от ума й и когато Сам затвори телефона, тя се опитваше да реши проблема, дали да си избере за вечеря лазаня от ресторанта на Стоуфър, или да изяде нещо в диетичния ресторант. Сам продължи да диктува писма до дванайсет часа, после попита Наоми дали не би искала да дойде с него да хапнат на обяд в „Маккена“. Наоми отказа, защото щяла да се върне при майка си, която била отпаднала много през зимата. Не каза нищо повече за Арделия Лорц. През този ден.
Глава 4
Липсващите книги
1.
В делнични дни Сам нямаше навика да закусва много — стигаше му чаша портокалов сок и кифла от овесени ядки, — но в събота сутрин (поне в съботите, когато не трябваше да се справя с махмурлука от клуба „Ротари“) обичаше да стане малко по-късно, да се разходи до „Маккена“ на площада и да си поръча бифтек и яйца, които да изяде бавно, докато наистина прочете вестника, вместо само да го прегледа между деловите срещи.
Той изпълни тази програма на следващата сутрин — на седми април. Дъждът, който беше валял предишния ден, беше престанал и небето беше бледо и чисто синьо точно като за ранна пролет. След закуска Сам тръгна към къщи по обиколен път, като спираше да погледне чии лалета и минзухари растат добре и чии са малко закъснели. Стигна до къщата си в десет и десет.
Лампичката „СЪОБЩЕНИЯ“ на телефонния секретар светеше. Той натисна бутона, извади цигара и запали клечка кибрит.
— Ало, Сам — каза мекият глас на Арделия Лорц, който не можеше да бъде сбъркан, и клечката си остана на педя от цигарата. — Много съм разочарована от вас. Книгите ви са пресрочени.
— О, Господи! — възкликна Сам.
През цялата седмица нещо го беше измъчвало — точно както някоя дума, която искаш да използваш, ти подскача на върха на езика, без да можеш да я хванеш. Книгите. Проклетите книги. Тази жена без съмнение щеше да го смята за онзи вид профан, какъвто й се искаше да бъде — особено с неканените му преценки кои плакати са на място в Детската библиотека и кои не са. Единственият истински въпрос бе дали беше употребила камшичните удари на езика си пред телефонния секретар, или ги пазеше за личната им среща.