Той изгаси клечката и я пусна в пепелника до телефона.
— Мисля, че ви обясних — продължаваше тя с мекия си и малко прекалено поучителен глас, — че „Помагало за оратора“ и „Любими стихове на американския народ“ са от Специалния справочен отдел на библиотеката и не могат да бъдат държани повече от една седмица. Не очаквах това от вас, Сам. Наистина не очаквах.
За свое неудоволствие Сам осъзна, че стои в собствената си къща с незапалена цигара в уста и се изчервява виновно — от врата към бузите. Още веднъж се пренесе стабилно в четвърти клас — този път седеше наказан на столче в ъгъла с „шапчицата на глупака“, нахлупена на главата му.
С гласа на човек, който оказва голяма услуга, Арделия Лорц продължи:
— Аз обаче реших да ви дам продължение — трябва да върнете взетите книги до понеделник следобед. Моля, помогнете ми да избегна неприятните последици. — Последва пауза. — Не забравяйте за Библиотечния полицай, Сам.
— Много изтъркан номер, мила Арделия — промърмори Сам, но не говореше дори и на записания глас. Тя беше затворила слушалката веднага след споменаването на Библиотечния полицай и апаратът тихо се изключи.
2.
Сам запали цигарата си с нова клечка. Още издишаше първия си дим, когато в ума му изникна план за действие. Може да беше донякъде проява на страхливец, но трябваше да приключи сметките си с госпожица Лорц веднъж завинаги. В това все пак имаше някаква груба справедливост.
Беше дал на Наоми нейната награда и сега трябваше да направи същото с Арделия, Седна на бюрото в кабинета си, където беше съчинил прочутата си реч, и придърпа бележника към себе си. Надраска под щампата („Кантората на САМЮЪЛ ПИЙБЪЛС“) следната бележка:
Уважаема г-це Лорц,
Извинявам се, че закъснях с връщането на книгите ви. Извинението ми е искрено, защото книгите ми бяха изключително полезни в подготовката на речта ми. Моля приемете тези пари като заплащане на глобата за забавянето на книгите. Бих искал да задържите остатъка в знак на моята благодарност.
Докато вадеше кламер от чекмеджето на бюрото си, Сам още веднъж прочете бележката. Помисли да смени „връщането на книгите ви“ с „връщането на книгите на библиотеката“, но реши да го остави както си беше. Арделия Лорц му беше направила впечатление на жена, чиято философия беше „държавата — това съм аз“, дори и в случая „държавата“ да беше само местната библиотека.
Извади от портфейла си двайсетдоларова банкнота и я прикрепи към бележката с кламера. Поколеба се още миг, докато неспокойно барабанеше с пръсти по ръба на бюрото.
„Тя ще помисли това за подкуп. Вероятно ще се обиди ужасно.“
Това може би беше вярно, но не го беше грижа. Знаеше какво се крие зад престореното й обаждане тази сутрин — вероятно и зад двете й престорени обаждания. Беше прекалил малко с плакатите в Детската библиотека и тя си го връщаше — или поне се опитваше. Но сега не беше като в четвърти клас, той не беше обърканото, ужасено дете (поне вече не) и нямаше намерение да се плаши. Нито от враждебната табела във фоайето на библиотеката, нито от заяждането „ти си закъснял с цял ден, лошо момче“ на библиотекарката.
— Майната ти — каза той високо. — Ако не искаш тия проклети пари, наври ги в библиотечния фонд или където си щеш.
Остави бележката с прикачените към нея двайсет долара на бюрото. Нямаше намерение да ги връчва лично и да й даде възможност да си го изкара на него. Смяташе да овърже с ластик двете книги и да постави бележката и парите в едната от тях. После просто щеше да пусне целия пакет в пощенската им кутия. Беше прекарал шест години в Джънкшън сити, без да се запознава с Арделия Лорц — с известен късмет можеше да не я види още шест години.
Сега всичко, което му оставаше да направи, беше да намери книгите.
Не бяха на бюрото в кабинета му — това беше сигурно. Сам излезе в трапезарията и погледна на масата. Обикновено там оставяше нещата, които трябваше да връща. Имаше две видеокасети VHS, готови за връщане в „Брус видео стоп“, плик, на който беше написано „Вестникарче“, две папки, пълни със застрахователни полици… но „Помагало за оратора“ я нямаше. Нямаше я и „Любими стихове на американския народ“. Що за идиотщина! — каза Сам и се почеса по главата. — Къде, по дяволите…
Отиде в кухнята. На кухненската маса нямаше нищо друго освен сутрешния вестник — беше го оставил там на влизане. Той разсеяно го хвърли в кашона до печката и провери върху плота. На плота нямаше нищо освен кутията, от която беше извадил снощната си замразена вечеря.