Трудностите се криеха в хроничното разочарование на Грег и убеждението му, че кариерата му би могла да разцъфне, ако Уил му беше помогнал мъничко повече.
Самият Уил винаги бе отхвърлял категорично тази идея. Нима не му беше осигурил най-голямата сензация на века през 2011 г., когато Грег беше все още младши репортер във „Вашингтон Пост“? Нима Грег не се прочу моментално като журналиста, който пръв съобщи за съществуването на Библиотеката на Вектис в Зона 51? Нима не беше спечелил „Пулицър“? Уил ли беше виновен, че плановете на Грег да напише книгата на книгите за Библиотеката бяха попарени от Върховния съд, който нареди на вестника да сложи край на публикациите, да върне изпиратстваното копие на американската база данни на правителството и да спазва споразумението за неразпространение на информация? Уил ли беше виновен, че издателите буквално се биеха за правата върху неговата книга за случая „Апокалипсис“?
Грег беше напуснал „Вашингтон Пост“ малко след решението на Върховния съд и за известно време се бе възползвал от журналистическата си слава, за да работи в „Ню Йорк Таймс“, а после в поредица списания и предприемчиви издателства. Никое от тези начинания не се оказа особено доходно. Последният му проект беше серия интернет издания, занимаващи се с имигрантските общности в Америка. Двамата с Лора сега живееха в Бруклин и се издържаха най-вече от нейните романи.
Уил реши, че тортата е прекалено трудна за преглъщане, и изяде само глазурата.
– Най-вкусното нещо, което съм опитвал някога - обяви той.
– Като се прибереш у дома, ще ти давам торта всеки ден - обеща Нанси.
– Татко, казаха ли ти още колко ще те държат тук? - попита Лора.
– Не, но докторката твърди, че ако лекарството продължава да действа така добре, възстановяването ще бъде бързо. Ако зависеше от мен, бих се махнал още днес.
– Не зависи от теб - строго отсече Нанси.
Уил реши да смени темата.
– Успяваш ли да пишеш? - попита той дъщеря си.
– Напоследък бях малко разсеяна.
– А ти, Грег? Как върви бизнесът ти?
Грег бе докарал четвъртитото си тяло и изсечено лице в средната възраст, но бе изгубили буйната гъста коса някъде по пътя. Темето му сега бе голо и набраздено като географска карта. Въпросът като че ли го съживи.
– Заети сме. Адски заети покрай онова нещо на Нанси. Извънредни издания, какво ли не още.
Нанси го изгледа остро.
– Какво нещо? - попита Уил.
– Нищо - отвърна тя и хвърли мръснишки поглед на Грег. - Ще ти кажа по-късно. Сега не му е времето за подобни приказки.
Обикновено Уил не би оставил подобен аргумент просто така - щеше да гони отговора като хрътка, докато не се добере до него. Но сега беше твърде слаб и замаян за подобна реакция. Остави кокала да падне от устата му.
Извика сина си. Момчето направи няколко крачки в стаята.
– Разбрах, че си се преместил при Анди.
Филип кимна.
– Как я карате? Помагате ли в къщата, или просто пърдите нагоре-надолу?
– Бива - начумерено отвърна момчето.
Уил подсмъркна и преглътна сълзите си.
– Съжалявам, че те накарах да преживееш всичко това.
– Няма нищо. Мога ли да сляза долу, за да ползвам нетпена си?
– Няма ли да разкажеш на баща си за наградата? - попита го Нанси.
– Не - отвърна хлапето, докато отстъпваше. - Ти му кажи.
– Филип? - повика Уил след него, но той вече беше изчезнал. - Каква награда?
– В училище им дали за домашно да напишат какво означава за тях девети февруари двайсет и седма. Всички есета участвали в национален конкурс. Филип спечели първото място.
– А стига бе!
– Има го онлайн, татко. Навсякъде - рече Лора.
– И аз го публикувах в моя сайт - добави Грег.
Нанси извади копие от чантата си.
– Ще ти го оставя на нощната масичка - каза тя. - Прочети го, след като си тръгнем. И ти участваш.
– Така ли? - попита Уил и този път се разхълца неудържимо.
4.
Нанси беше във възторг.
– Изглеждаш великолепно! - Уил вече беше преместен в нормално отделение. Бяха го изключили от цялата апаратура, оставиха само малката игла на системата в ръката му.
– Чувствам се по-добре - призна той.
Беше го открила да върви по коридора в долнище на анцуг и поло - правеше обиколка на отделението. От време на време спираше, проверяваше пулса си, изсумтяваше и продължаваше нататък.
– Дишането добре ли е? - попита тя.
Добре беше. Освен това не го болеше нищо освен надупчените и насинени ръце.