След кратка пауза полковникът отговори, че е разбрал идеално, и попита какво иска Уил.
- Изпратете екип на Би Би Си, който да предава на живо. Ще пуснем телевизора, за да сме сигурни, че не ни поднасяте. След като репортерите направят пълна обиколка на това място, ще излезем. И още нещо. Искам журналистите да носят писмо, оневиняващо Лайтбърн и подписано от министъра на вътрешните работи.
- Още нещо? - попита Улфорд с раздразнен официален тон.
- Да. Кажете ми дали Грег Дейвис е мъртъв.
- Мъртъв е.
- Как умря?
- Ако трябва да съм честен, изобщо не съм сигурен. В момента тече разследване.
- Аз бих гледал на изток, полковник - каза Уил, преди да затвори. - Обадете ми се, когато получите отговора.
- Трябва да седя при тях - каза Хейвън. - Искаш ли да дойдеш?
Филип я последва в стаята на писарите. Всички рижави мъже я погледнаха. Макар никога да не говореха, израженията им сякаш поомекнаха от присъствието ѝ.
Двамата с Филип седнаха в предната част и ги загледаха как се трудят.
- Върху коя година работят? - попита Филип.
- Две хиляди шестстотин и единайсета.
- Направо не мога да си представя толкова далечно бъдеще - рече той. - Би било страхотно да видиш дали има разни странни имена, може би на някакви извънземни. Поглеждала ли си някога?
- Не.
- Защо?
- Защото не ми е работа.
- Може ли аз да погледна?
- По-добре недей - рече тя. - Днес се държат странно.
Филип не знаеше какво е обичайното им поведение, но разбираше какво има предвид тя. Никой от тях не пишеше гладко. Започваха и спираха, химикалките им увисваха колебливо над страниците. А когато не пишеха, мърдаха в столовете си, сякаш се опитваха да се наместят по-удобно. Ангъс, най-възрастният, изобщо не пишеше, а се взираше сляпо в страницата си и се лигавеше повече от обичайното, съсипвайки листа.
- Може да са се уплашили от целия шум отвън и от толкова много непознати хора - предположи Филип.
Хейвън стана и взе чиста кърпа. Отиде при Ангъс, избърса лицето му и попи слюнката от ризата и страницата.
- Ще ти дам нов лист - каза му тя и тръгна към края на масата, където чакаше топче хартия.
Матю, младият писар с червеникавия мъх по брадичката си, внезапно се изправи, като сумтеше силно.
Беше тънък като всички останали и не много силен, но с неочаквана бързина грабна Хейвън през кръста и я събори на земята.
- Хей! - извика Филип.
Хейвън се съпротивляваше и протестираше под тежестта на Матю. Младият мъж се опита да повдигне роклята ѝ. Беше ококорен и търкаше възбудения си член в нея, докато останалите писари продължаваха работата си, сякаш не се случваше нищо необичайно.
Филип изтича, сграбчи Матю и се опита да го вдигне от гърчещото се момиче. Оказа се прекалено тежък, така че Филип привлече вниманието му с удар в дясното ухо, после в лявото и отново в дясното.
Матю извика от болка и се претърколи, закривайки ушите си с длани.
- Моля те, Филип, не го наранявай! - извика Хейвън.
- Ще го убия! - извика Филип и отново сви юмрук.
- Не! Той не е на себе си. Явно е решил, че му е дошло времето.
Хейвън стана, оправи роклята си и коленичи до уплашения писар.
- Всичко е наред, Матю, всичко е наред - успокояващо заговори тя. - Никой няма да те нарани. Никой не ти е ядосан. Филип, помогни ми да го заведем до мястото му.
Филип се подчини с неохота. Матю седя известно време неподвижно, после взе химикалката си, написа един ред и спря. От сцепеното му слепоочие върху страницата беше паднала капка кръв и той я гледаше като хипнотизиран.
Хейвън изтича за кърпа и я притисна към малката раничка.
- Това случвало ли ти се е преди? - внезапно попита Филип.
- He.
- Ho в един момент трябва да се случи, нали?
- Това е нашият живот, Филип - едва чуто прошепна тя. - Не е нужно да ми харесва. Също както не е харесвало на майка ми и леля ми.
- Ох, Господи... - промълви Филип.
Тя хвана ръката му с въздишка. Той я прегърна силно.
- Няма да се случи сега, Хейвън. Чу какво каза баща ми. Животът ти ще се промени.
- Добре, а сега следващият ни ход - каза Уил и подаде слушалката на Нанси. - Обади се.
- Сигурна съм, че англичаните подслушват линията - каза тя.