През 50-те и 60-те, след като аналитиците на Зона 51 разработиха методологията за съпоставяне на имена с адреси и географски координати, вниманието се насочи към използването на данните. Ясно беше. че има отделни дати от национално значение. На 19 ноември зашеметеният вицепрезидент Линдън Джонсън бе уведомен, че Джон Фицджералд Кенеди ще умре на 22 ноември 1963 г. Така Джонсън разполагаше с четири дни да състави план за наследяване, който да бъде достатъчно гладък, за да успокои потресения свят.
Имаше обаче и по-големи геополитически съкровища за прибиране. Резултатите не можеха да се променят, но големите събития, свързани със смъртни случаи, можеха да се предскажат. А в такъв случай си в състояние да планираш около важните събития, да отделиш бюджет, да разработиш политика, може би да намалиш силата на удара или да се възползваш от резултата. Все по-мощни и по-мощни компютри обработваха данните денонощно и търсеха модели, обхващащи цялата планета. Аналитиците на Зона 51 предсказаха Корейската война, чистките в Китай по времето на Мао, Виетнамската война, Пол Пот в Камбоджа, войните в Персийския залив, 11 септември, глада в Африка, природни бедствия като наводнения и цунами. Когато на 25 март 2023 г. Пакистан и Индия си размениха единични ядрени удари, довели до над половин милион жертви, американското правителство беше възможно най-добре подготвено за катастрофата.
От откриването на Библиотеката запазването ѝ в пълна тайна беше от първостепенна важност. Именно затова наблюдателите разполагаха с такава огромна власт. Основната им задача беше да гарантират, че няма да изтече никаква информация за съществуването на базата данни и че Съединените щати никога няма да изгубят предимството си да действат първи. Освен това бяха натоварени и с опазването на данните за отделните индивиди. Имаше огромни тревоги какво може да стане, ако обществото получи достъп до информацията. Дали хората ще се променят или дори ще се парализират, ако знаят датата на смъртта си - или тази на съпругата, на родителите, децата или приятелите? Дали цели сегменти от населението няма да се окажат в плен на идеята за предопределение и да зарежат всичко продуктивно с мисълта, че няма смисъл да правят каквото и да било, след като всичко е предрешено? Дали престъпниците няма да се развилнеят още повече, ако знаят, че няма да бъдат убити при поредното деяние? Неприятните сценарии бяха в изобилие.
През годините наблюдателите държаха всичко под пълен контрол. Вярно, имаше отделни инциденти с някой аналитик или младши изследовател, дръзнал да наруши правилата и да потърси името на член от семейството си или на враг - и тези инциденти бяха решавани с драконовски мерки, дори с убийства, ако можеше да се вярва на слуховете. Нищо обаче не можеше да се сравнява с аферата „Шакълтън“.
След нея наблюдателите бяха пораздрусани - или по-скоро, сред тях бе проведена чистка. Бяха добавени още повече нива на сигурност. Шакълтън беше програмист от високо ниво, експерт по сигурността на бази данни, буквално лисица в курник. Дупката, която беше използвал за отмъкване на базата, беше запушена, но американската база данни вече бе извън контрола им, в ръцете на юристите на „Вашингтон Пост“. Затова правителството предприе най-мащабното киберразследване в историята, за да се увери, че копието, с което вестникът се бе сдобил от Уил Пайпър, е единствено. Когато то беше върнато след решението на Върховния съд в полза на правителството, в Зона 51 бяха уверени, че положението е овладяно. И през следващите години Кени реализира потенциала, който бе видял Малкълм Фрейзър у него, и неотклонно се заизкачва по стълбицата на наблюдателите, докато не стигна до повишението, което го настани зад старото бюро на ментора му.