Навремето от двете страни на стоманената врата стояха въоръжени наблюдатели е каменни лица. Въвеждаха се кодове и тежката бронирана преграда се отваряше. После новодошлият пристъпваше в огромна меко осветена зала със странната атмосфера на изоставена катедрала и изпадаше в благоговение от разкрилата се пред него гледка.
Библиотеката.
А ето че днес съществуването на самата Библиотека беше станало нещо второстепенно, което избледняваше в затънтените кътчета на колективната памет. Но в разгара на първата си голяма криза, откакто бе поел охраната, Кени внезапно изпита нужда да се докосне до миналото.
Излезе от кабината. Беше единствената жива душа на нивото на Трезора. Отиде до масивната врата, въведе съответните кодове и се приведе напред към скенера на ретина, който задейства хидравликата.
Пристъпи в мразовитата суха атмосфера и тръгна напред - първо няколко крачки, после няколко десетки, накрая няколкостотин. От време на време поглеждаше към заобления купол над себе си, голям колкото покрива на стадион. Вървеше покрай рафтовете и докосваше някои от подвързиите - нещо, за което щеше да си навлече наказание, ако го забележеха и докладваха. Някой от хората му сигурно го наблюдаваше от мониторите на шестия етаж, но едва ли щеше да го натопи.
Подвързиите бяха гладки и прохладни, с цвета на пъстра еленова кожа. Върху гръбчетата бяха щамповани годините, подредени във възходящ ред: 1347 - несъмнено пълна с жертвите на черната смърт в Европа; 1865 - в някой от тези томове беше погребано името на Ейбрахам Линкълн; 1914 - пълна с жертвите на Първата световна война. В дъното на залата се намираха последните томове, хиляди за сегашната 2026 и много по-малко за 2027 година. Последната записана дата бе 9 февруари.
Стигна до едната страна на Трезора и се качи по тясна стълба на едно висящо мостче. Облегна се на перилата и се загледа в Библиотеката.
Залата бе заета от хиляди стоманени рафтове, губещи се в далечината, пълни с над 700 000 дебели кожени книги, в които бяха записани над 240 милиарда имена. Обгърна всичко това с поглед, мъчейки се да проумее мащабите му.
Зона 51 беше на 79 години. От основаването на базата охраната ѝ беше сменила шестнайсет началници. Той щеше да бъде последният. Всеки се беше заклел да пази тайната и целостта на Библиотеката. И всеки несъмнено беше заставал точно на това място и бе размишлявал за духовните последствия от самото съществуване на Библиотеката.
Само един от предшествениците му, самият Малкълм Фрейзър, се беше сблъсквал с мащабен пробив в сигурността като сегашния. И беше платил с живота си.
Дали същата участ не очакваше и него?
5.
Беше студено и Уил се дразнеше, че трябва да облича палто, за да излезе на разходка. Долу във Флорида беше топло и слънчево, но Рестън, Вирджиния, все още се намираше в хватката на зимата.
Кварталът никога не му беше харесвал - къщи като от детски книжки, малки правоъгълни задни дворове, всеки с веранда от кедрово дърво и барбекю, вездесъщите задънени улички, приличащи на захарни близалки, ако ги гледаш от въздуха. Всяка сутрин в седем настъпваше масово преселение, когато единият или и двамата членове на семейството грабваха куфарчетата си, качваха се в колата и тръгваха към намиращия се наблизо Вашингтон. Наричаше го Похода на лемингите.
Живееха в скромна къща с три спални - удобна, но не и луксозна. Никога не бяха изкарвали много пари, но пък това не ги вълнуваше особено. Заплатата на Нанси беше чудесна за човек с нейния пост, той получаваше пенсия от ФБР и имаше социална осигуровка, макар че месечното получаване на пари го караше да се чувства като старец. Преди няколко години беше спечелил известна сума от книгата си, но парите бяха отишли предимно за ремонт на лодката, за една отдавна жадувана кола и за колежа на Филип (в случай, че има нещо отвъд Хоризонта).
Гледаше сериозно на предписаните му упражнения. Най-малко два пъти дневно правеше обиколка на квартала и точно както бяха предрекли докторите, формата му неотклонно се подобряваше и сърцето му укрепваше. Покрай разходките завърза запознанства с неколцина стопани на кучета и домакини, които се радваха на вниманието на новия мускулест мъж в квартала и се опитваха да го канят в клубовете си и на кафе следобед.
Беше стигнал дотам, че можеше да потича няколкостотин метра, да продължи с ходене и после отново да тича. Нанси му бе купила ръчен сърдечен монитор и той го проверяваше съвестно, като гледаше да не надвишава предписаните граници на пулса. Покорното изпълняване на заповеди и спазването на правила го тормозеше както винаги, но за нищо на света не би се съгласил отново да се озове в болнично легло.