През деня беше сам. Нанси беше от вашингтонските леминги, а Филип ходеше на училище. Когато не се занимаваше с аеробна гимнастика или с гири, за да възстанови позагубената мускулна маса, Уил четеше и само от време на време включваше телевизора. Новините и предаванията го обезсърчаваха с обратното броене до полунощ на 8 февруари и с така наречените експерти, които съобщаваха за движението на едва ли не всяко парче скала в Слънчевата система.
Обвиняваше медиите, че само нагнетяват напрежение у хората, и никак не се изненадваше, че нещата вървят от лошо към по-лошо. Индексите на продуктивност падаха, хората започваха да не обръщат внимание на работата си. Нагласата „да върви по дяволите" и „яж, пий и се весели"- ставаше повсеместна и правителствените лозунги и призиви не можеха да се справят с натрупващата се инерция. Пазарите бележеха упадък, консумацията на алкохол растеше. Разпадаха се бракове. Самоубийствата се увеличаваха. Китайският апокалипсис изобщо не помагаше, а сякаш напомняше допълнително на обезверения скрибуцащ свят, че краят наближава.
Затова Уил избягваше да следи новините, не отговаряше на обаждания от непознати номера и затръшваше вратата пред репортерите, които го търсеха да изрази „уникалната си гледна точка".
По-утешително бе да се оттегли в света на книгите, но дори това го правеше раздразнителен, защото книжарниците се бяха превърнали в рядкост - в самия Рестън не беше останала нито една. Така и не успя да извърши плавна миграция от картона и хартията към пластмасата и байтовете, така че или трябваше да плати солена надценка за истинска книга, доставена по куриер, или да тръгне по пътя на най-малкото съпротивление и да използва някой от таблетите на Нанси и Филип. Затова мърмореше всеки път, щом докоснеше екрана, за да обърне страница, макар да се наслаждаваше на Шекспир и Данте, на Стайнбек и Фокнър -съкровища, които му се искаше да е изследвал по-задълбочено на младини.
Навън валеше и тротоарите бяха хлъзгави. Уил започна да бяга така, че да стъпва с цяло стъпало - не искаше да тупне по задник и да накара някоя домакиня да се втурне от къщата си като санбернар с манерка бренди. Улицата изглеждаше по-малко хлъзгава, така че скочи на платното, но в следващия миг чу клаксона на приближаващ автомобил.
Колата спря рязко и страничното ѝ стъкло се плъзна надолу. Беше Филип.
- По дяволите, Филип! - възкликна Уил. - Мразя електромобилите. Не можеш да ги чуеш кога приближават.
Синът му поклати глава.
- Искаш ли да се качиш?
- Упражнявам се. Защо не си на училище?
- Приключих за днес.
- Още няма два. Не трябваше ли да останеш до последния звънец?
- Почетните ученици имат привилегии.
- Ами борбата?
- Отказах се.
Уил изскърца със зъби.
- Защо?
- Какъв е смисълът? - отвърна Филип и подкара. Когато се прибра, Уил тръгна направо към спалнята да пусне душа и докато водата се загряваше, отиде до стаята на Филип. Отвътре гърмеше музика, така че му се наложи да почука силно. Музиката спря.
- Какво? - отвърна приглушен глас.
- Може ли да вляза?
Вратата се отключи. Филип се бе проснал на леглото си, преди Уил да успее да влезе.
- Не мога да повярвам, че си зарязал борбата.
- Повярвай, истина е.
- Не ми се прави на интересен. Защо се отказа?
- Престана да ми харесва. Предпочитам да се боря с момичета.
- В това определено те бива.
Филип го изгледа наскърбено.
- Ти пък откъде знаеш?
Прав беше. Уил знаеше, защото Нанси му беше пращала по имейла статии от местния електронен вестник. Самият той никога не би си пъхал носа в неговите работи.
- Ако беше дошъл да учиш във Флорида, нямаше да пропусна нито една от тях.
- Значи вината е моя, че на практика двамата с мама се разделихте.
- Не съм казвал, че вината е твоя.
- Да бе.
- И не сме се разделяли. Това беше компромис. Знаеш как стоят нещата. Винаги си имал възможност да избереш Флорида.
- И да живея в лодката ти? Не, благодаря.
- Бих могъл да намеря нещо друго. И още съм склонен да го направя, когато майка ти реши да напусне.
- Какъв е смисълът? До девети февруари остава по-малко от година. Защо не ме оставиш да си карам, както си искам?
- А какво стана с това, които написа в есето си? Приказките, че трябва да имаме положителна нагласа, да живеем така, че всеки ден да си заслужава, да живеем най-пълноценно живота си?