Когато главата ѝ изчезна, старецът се хвана за края на стълбата.
Соленият вятър го заблъска свирепо в лицето и разроши косата му.
„Да не би някаква сила да се гневи на натрапничеството ни?“
Старецът преглътна опасенията си, обърна гръб на дупката и болният му крак намери пипнешком горното стъпало.
И тъй, Бенджамин Франклин направи първата си крачка надолу към Библиотеката на Вектис.
1.
Панама Сити, Флорида, 2026 г.
Първото нещо, което чу, беше хъркането - ниско и кънтящо. За момент си помисли, че някой е пуснал двигателите, тъй като гърленият звук от каютата за гости страшно напомняше на грубото ръмжене на двата „Крусейдър 454“, когато работеха на празни обороти. Вбесяващи антики, които изискваха суетня и увещания, за да вършат това, за което са били създадени.
Също като мен, както обичаше да казва Уил Пайпър.
Погледа известно време тавана от тиково дърво в голямата каюта, след което дръпна завесите и отвори прозореца. Плътната бяла омара беше типична за януари. Скоро щеше да се разпръсне. Ако можеше да се вярва на прогнозата, днес температурата щеше да скочи до 21 градуса. Не беше зле, особено като си помисли човек, че във Вашингтон пак обещаваха десет сантиметра киша. Уил си помисли за сутрешната си мисия. Предизвикателството не беше от тежките - трябваше да убеди Филип да излязат на лов за риба тон в Мексиканския залив.
Възглавницата му беше топла. Тази на Нанси беше хладна и недокосната. Уил я придърпа под врата си и затвори очи. Хъркането на Филип не преставаше, но дори да беше тихо, Уил надали щеше да успее да заспи отново. На шейсет и четири години бе изгубил онзи черен, лишен от сънища сън от младините и макар да му липсваше ужасно, той бе благодарен, че поне косата и потентността му не са мръднали.
От друга страна, младият Филип беше прекрасно настроена машина за сън, същинско ферари в леглото. Почти нищо не бе в състояние да го събуди и човек трябваше да положи херкулесови усилия, за да го накара да отвори очи - рязко дърпане на завеси, разтърсване по рамото, увещания, миризма на бекон. И опитът от изминалата седмица беше научил Уил, че двамата щяха да поспорят, преди краката на сина му да стъпят на палубата.
Яхтата леко се поклащаше и опъваше въжетата. Свежият вятър го успокои, както правеше винаги. Но изведнъж двата мотора на съседната яхта зареваха шумно. Уил се вкисна и раздразнено отметна завивката. Тишината и спокойствието явно не влизаха в днешното меню.
Изведнъж се сети, че съседа му го няма. Кой си играеше с лодката на Бен, по дяволите? Изхвърча навън, за да провери.
Гардеробът му беше доста еднообразен в последно време - бански с тениска или без нея, както беше днес. Почеса косматите си гърди като някакъв огромен примат и присви очи от ярката светлина на деня. Кожата му бе загоряла от слънцето, ако не се брои смешната бяла ивица около слабините му. Все още беше във форма, с плосък корем и широки мускулести рамене. От години не се занимаваше с крос и тренировки. Тичането нагоре-надолу из старата лодка и поддръжката ѝ като че ли вършеха същата работа. Но нямаше представа дали и гените имат думата. Старецът му беше ритнал камбаната доста преди да навърши шейсет.
Двигателите на новата моторница „Регал“ на Бен Патерсън мъркаха на празни обороти, но зад кормилото нямаше никого, а въжетата все още бяха завързани за кея.
Уил отиде на левия борд и се наведе над релинга.
– Ехо!
От просторната кабина на моторницата се появиха две руси глави и доста гола плът. Уил забързано приглади с пръсти прошарената си коса.
– Привет! - извика едната блондинка.
Бяха, доколкото можеше да прецени, на по трийсет и няколко, чудесна възраст. Бързо демонстрираха закачливостта си с много ръкомахане и приказки. Едната, Марджи от Кейп Код, се оказа сестра на Бен, а другата, Мейгън, бе най-добрата ѝ приятелка. Мейгън определено хващаше око.
– Как се казвате? - попита Мейгън.
– Уил. В морето ли ще излизате, момичета?
– И още как - отвърна Марджи. - Зимата ни дойде до гуша. Бен беше така добър да ни отстъпи моторницата за тази седмица. Нали всички говорят, че трябва да си живеем живота, докато го имаме. Искате ли да дойдете?
– С удоволствие, но не мога. Синът ми още спи.
– Колко е голям?
– На петнайсет и малко.
– Чудесна възраст.
– Така ли мислите? - отвърна Уил. - Аз пък бих казал, че вашата възраст е чудесна.