Забележката го накара да се почувства като изкопаемо.
- Поласкан съм - излъга той, - но Филип се е метнал на майка си. Тя е човекът с мозъка. Значи това е положението? Изчезнал е някъде на север?
- Не точно. Какво знаете за онова момиче Хокбит?
- Нищо. От разговора им изглежда, че са се запознали току-що.
- Съгласна. Прякорът също е нов. Още не съм преровила напълно базата данни, но досега не съм го открила никъде в социалните мрежи или като имейл адрес.
- Явно наистина е диво цвете.
- Май да. Не разбирам особено от ботаника.
Уил се наведе над бюрото ѝ.
- И с какво разполагате?
- Съобщението до сина ви по Соко е било изпратено от една градска библиотека. Не гледайте така втрещено, все още са ни останали няколко такива. Намира се в малко градче на име Къркби Стивънс в Къмбрия, в най-западната част на Йоркшър Дейлс. Дотам се стига с влак от Кингс Крос, така че всичко си пасва достатъчно добре.
Уил рязко стана.
- В такъв случай, да тръгваме към Седбер81.
- Вече резервирах билети за влака - каза тя. - Имаме достатъчно време да минем през кафенето за закуска и кафе.
- Влак? Няма ли да летим? - изненада се Уил.
- Явно нямате представа какъв ни е бюджетът. Не се безпокойте, ще стигнем за нула време.
Пътуващият на север влак пресичаше средата на Великобритания – Питърбро, Донкастър, Лийдс, Брадфорд. Населението на страната беше набъбнало до почти 70 милиона и концентричните предградия около всеки метрополис означаваха по-малко зелена земя и селски райони, отколкото си спомняше Уил от последното си пътуване с влак из Англия преди години. Седеше до прозореца и се радваше на краткотрайните успехи на слънцето да пробие облаците и да разведри донякъде сутринта. Северно от Питърбро обаче облаците се събраха в плътна покривка и мрачната атмосфера се възцари напълно.
Ани седеше срещу него и отпиваше оранжада, без да откъсва очи от развития си нетскрийн. В ушите ѝ бяха затъкнати слушалки. Уил не можеше да определи дали тя работи, чати с приятели или играе някаква игричка. Пък и не му пукаше особено. Бяха я натоварили да го дундурка и той го разбираше. Успееше ли да свърши едно-две полезни неща за деня, това щеше да е достатъчно. Филип беше негов син и ако трябваше да нарече всичко това случай, то случаят бе негов.
Стана на два пъти и се разходи до тоалетната, за да наплиска лицето си. Вагон-ресторантът работеше и го изкушаваше ужасно.
Четири часа след потеглянето от Лондон пристигнаха в Къркби Стивън. Ани изпъна загорели крака да вземе сака си и той галантно го свали от багажника над седалките им.
Следобедът бе хладен и мъглив. На перона почти нямаше хора и не се наложи да се надпреварват с други пътници за чакащите таксита. Шофьорът слезе и изключи колата от захранващия възел, върна се на мястото си и мрачно попита „Накъде?" с тона на човек, на когото са прекъснали дрямката.
- Искате ли първо да минем през хотела? - попита Ани.
- Не - рязко отвърна Уил. - Към градската библиотека.
- Долу на юг не останаха ли библиотеки, човече? -попита шофьорът.
Обществената библиотека на Къркби Стивън беше сравнително нова, но се помещаваше в най-старата сграда в града - Старата гимназия от XVI век. Намираше се на Викъридж Лейн, срещу отдавнашното жилище на енорийския пастор и един пансион. Подобно на повечето стари постройки, библиотеката беше построена от груб червеникав пясъчник. Прозорците бяха покрити с плакати за градски събития и публични четения.
Когато влязоха, Уил остана поразен от липсата на хора. До входа имаше купчини книги, но те бяха предимно за показ. Кой четеше книги в днешно време? Само твърдоглавата старата гвардия, вкопчена до последен дъх в усещането от допира и миризмата на хартия. Малкото библиотеки, които бяха оцелели при орязването на бюджета, се бяха преобразили в клубове за старци и места, където заетите майки оставяха хлапетата си, за да напазаруват. Освен това предоставяха достъп до интернет. Устройствата бяха евтини и почти всеки разполагаше с тях, но тази част от страната беше бедна и някои домакинства нямаха покритие. Цялата средна част на партера беше предназначена за точки за достъп до мрежата, отделени от останалите със звукоизолирани прегради, за да могат хората да подават гласови команди на тънките като лист екрани, без да пречат на съседите си.
Ани отиде при централното бюро и привлече вниманието на библиотекарката - стегната белокоса дама с ярък, ръчно плетен пуловер.
- Здравейте, вие ли сте госпожа Мичъл? - попита тя.
Жената се усмихна.
- Да, Габриел Мичъл. Вие трябва да сте дамата от правителството.