- Точно така. - Ани показа картата си, което впечатли донемайкъде госпожа Мичъл.
- Обичам шпионски романи - изгука тя.
- Аз също - рече Ани.
- Значи да разбирам, че още не сте открили момчето - прошепна библиотекарката, сякаш около бюрото имаше цяла тълпа, жадна да подслуша разговора им.
- Боя се, че не. Това е бащата на момчето, господин Пайпър.
Загрижеността на библиотекарката за положението на Уил се стопи, отстъпвайки пред любопитството на зяпач.
- Много се радвам да се запознаем въпреки обстоятелствата, господин Пайпър. Рядко се случва да ни посещават знаменитости. - Поиска да се ръкува и Уил се подчини. - Толкова е хубав - прошепна тя на Ани, сякаш бяха клюкарстващи съученички.
Уил реши да сложи край на глупостите.
- Бихте ли ни показали точката за достъп, от която е било пратено съобщението до сина ми?
Клетката се намираше в края на реда и не се различаваше по нищо от останалите - тапициран стол, бюро, празен полимерен екран, на който при махване с ръка оживя гербът на графство Къмбрия. Едва половин дузина от двайсетте работни станции бяха заети.
- Има ли логове за потребителите? - попита Ани.
- Не, не държим подобни неща - отвърна библиотекарката. - Идентификаторът на потребителя се записва само когато се включва, за да заеме е-книга, а това явно не се е случило по време на въпросната сесия.
- Значи всеки може да използва терминалите анонимно? - попита Уил.
- Абсолютно. Тук нямаме манталитета на кучета пазачи. Желанието ни е да насърчаваме използването на мрежата за обучение и развлечения.
- Повечето публични центрове забраняват определени сайтове - обади се Ани.
- Използваме филтри за ограничаване на порнографията и адреси с неподходящо съдържание за непълнолетни. Имам предвид стандартния филтър на Асоциацията на обществените библиотеки. Кой сайт е използвал синът ви, господин Пайпър?
- Соко.
- Популярен, много популярен - отбеляза Мичъл. - Особено сред младите, доколкото разбирам. Много е технически и прекалено цветен за по-възрастните.
- Било е преди три дни, около осем и четирийсет сутринта - каза Ани. - Както гледам, през седмицата едва ли имате много посетители.
- Всеки ден е различен, скъпа.
- Идват ли много хора преди девет сутринта? - понита Уил.
- Отваряме в осем. Някои сутрини минават ученици на път за училище, за да се видят с приятели. Имаме машини за закуски и кафе, които се радват на популярност. Нали разбирате, налага се да предлагате и подобни услуги, за да сте в крак с времето.
- Вие ли бяхте дежурна онази сутрин? - попита Ани.
-Да.
- Било е момиче. Или жена. Използвала е прякора Хокбит - каза Уил.
- Така разбрах и аз. Името не ми говори нищо.
Уил се опитваше да бъде вежлив.
- Момиче, прекарало повече от половин час онлайн със сина ми преди три дни. Седяло е на този стол, а вие ми казвате, че не можете да си спомните?
- Точно това ви казвам, господин Пайпър. Ако ставаше въпрос за книга, може би щях да помня. Паметта ми за хора далеч не е така добра.
Уил извади снимка на Филип.
- Това е синът ми. Виждали ли сте го?
Тя поклати глава.
- Ани, дайте визитката си на госпожа Мичъл. Ако го видите наоколо, моля да ѝ се обадите веднага, госпожо.
Библиотекарката закима като кукла.
- Много хубаво момче, не мислите ли?
Извървяха пеша краткото разстояние до хотел „Черният бик" и си взеха съседни стаи. Предварително ангажираният „Форд Малтиз" ги чакаше на възела за зареждане на паркинга. Ани предложи на Уил да си почине, но той отхвърли предложението и ѝ каза да го чака в лобито след петнайсет минути.
Седна на тънкия матрак. От нашарения червен мокет и тъмночервените стени му призляваше. Чуваше приглушените звуци през тънката стена - Ани отваряше и затваряше гардероба си. За момент се запита дали се преоблича и как ли изглежда без дрехи. Пропъди незабавно мисълта и забеляза с облекчение, че между стаите няма врата.
Никога не си беше падал особено по нетпените. Старият му телефон беше съвсем прост; стари модели като неговия вече не се търсеха. Ставаше единствено за телефонни обаждания, есемеси и най-опростено браузване из мрежата на малкия, вече античен LCD дисплей. Нямаше навиващи се екрани, триизмерни изображения и команди с жестове. Използва клавиатурата, за да напише кратко съобщение на Нанси - свързал се е с МИ-5, пристигнал е в Къркби Стивън, засега няма нищо за съобщаване.
Прекараха остатъка от деня в обикаляие. Най-напред спряха в местния полицейски участък - офис без служители, управляван от Кендал. Служител от Общинския патрул, с когото Ани се беше свързала предварително, отвори вратата и им предложи да свари вода за чай. Ани се представи на младия мъж, който като че ли беше на седмото небе от перспективата да участва в случай на Министерството на вътрешните работи. Служителят извади снимки на Филип, върху които беше изписан телефонният номер на полицията, след което тръгна с тях по улиците и площадите на градчето, като оставяше фотографиите по кръчми, кафенета и магазинчета и питаше минувачите дали са виждали момчето.