Високият и строен Брент Уилсън дърдореше дружелюбно и разказваше за поверената си територия.
- Хубаво малко градче - рече той. - Тихо. Разбира се, от време на време има по някой проблем, но обикновено главните герои са едни и същи. Обадят ли ти се от някой адрес, можеш да си сигурен за какво точно става дума. Обикновено проблемите се коренят в икономиката. Историята с девети февруари ни удари здравата, но предполагам, че знаете за това повече от мен. Работните места се свиха. Хората станаха апатични и депресирани. Пие се повече. Употребата на наркотици расте. Най-лошото е, че сума ти младежи някои на по тринайсет години, посягат на живота си. Оставят ужасни предсмъртни писма. Като епидемия е - въздъхна той и гласът му заглъхна. - Е...
Уил знаеше това. Същото се случваше в градчетата и метрополисите в Америка и в останалия свят, доколкото можеше да се вярва на приказките. Хоризонтът наближаваше. Тежеше на всички и по-уязвимите не успяваха да се справят. Лично той беше твърдо решен да не обръща внимание на датата. Que sera, sera91 беше публичното му становище за Хоризонта. Майната му - личното.
Свечеряваше се, когато Уил и Ани направиха последното си посещение за деня в гимназията на Къркби Стивън - малко училище в края на града, в което учеха по-малко от 400 деца. Директорката ги посрещна съчувствено и им позволи да окачат снимки на таблото за обяви в библиотеката. Хокбит? Местно цвете, нали така? Това беше всичко, което можеше да им каже.
Уил вече едвам влачеше крака. Ани му каза, че ще се оправи и сама, и го увещаваше да хапне в стаята си и да си почине, но той бе твърде старомоден за подобно нещо, пък и му се стори, че тя се държи с него като с немощен дъртак. Настоя да вечерят заедно в ресторанта на хотела.
Помещението бе слабо осветено. Миришеше на бира. Бяха заети само три маси и сервитьорката се движеше като дрогирана. Уил все се опитваше да види зениците ѝ, за да потвърди подозренията си. Храната беше някакъв опит за паста, извадена от фризера. Изяде я машинално и прояви по-голям интерес към бутилката френско вино, което горе-долу ставаше. Имаше медицинско разрешение да пие много умерено, но умереността беше разтегливо понятие. Реши, че половин бутилка е достатъчно умерено.
Ани обаче не поддържаше темпото. Уил реши, че тя ще се ограничи с една чаша. Игриво я запита за причината.
- По време на работа трябва да сме на линия денонощно. Едно питие с вечерята е позволено, но се боя, че това е всичко.
- Много пуритански ми звучи - рече той. - По-скоро като американска нагласа.
Тя се разсмя.
- Не съм достатъчно отдавна в службите, за да науча кои правила са по-гъвкави. Затова предпочитам да спазвам строго предписанията.
- Не мисля, че съм попадал на правила със строго определени граници - каза Уил, изпи остатъка от виното си и отново посегна към бутилката. - А защо решихте да постъпите точно в службите?
- Работата ми се струваше доста вълнуваща. Важна и тъй нататък. Или това, или в Сити - това бяха възможностите. Всичките ми братя се занимават с финанси, а се боя, че никак не ме бива в правенето на пари.
- Значи сме двама. Явно не сте типичен представител на поколението си, което използва Хоризонта като извинение да кръшка.
- Не, но доста от приятелите ми от училище го правят. Много от тях изглеждат изключително доволни от себе си, бих казала. Разбиване на нормите и тъй нататък. Работливите пчелички продължават да осигуряват всички стоки и услуги до последно, докато те купонясват така, сякаш няма да има десети февруари.
- Ако това казват нормите, е доста потискащо, не че имам нещо против хедонизма. Практикувах го през по-голямата част от живота си.
- Не сте ли работили след случая „Апокалипсис"?
- По онова време бях на служба от близо двайсет години. Пенсионираха ме по-рано, за да се отърват от мен. Около година по-късно отново се замесих, оповестих съществуването на Библиотеката като средство за оцеляване, след което окончателно се оттеглих.
Тя замислено почука с пръсти по масата.
- Мога ли да ви питам нещо? Винаги съм се чудила - и дори имахме такава тема в школата - дали личните ви мотиви са се простирали отвъд желанието да осигурите собствената си безопасност и тази на семейството ви. В смисъл имахте ли някакво философско или морално становище относно правото на обществеността да научи това, което политическият елит вече е знаел?