Уил беше разисквал неведнъж този въпрос по време на турнетата си след излизането на книгата преди години. Тогава беше заемал съвестната позиция за правото на всеки човек да знае това, което знаят и лидерите му, за абсолютното право на хората да са наясно, че датата на смъртта им е предопределена. Беше оставил на по-мъдрите от него да решават дали отделният човек трябва да знае своята конкретна дата. Каза, че в крайна сметка подкрепя решението на президентската комисия, според което за хората и обществото като цяло ще е по-добре, ако датите си останат в тайна, за да се защитят правата на индивида.
Сега беше малко пиян и толкова уморен, колкото не се беше чувствал от много време.
- Искате да знаете защо разтръбих за Зона петдесет и едно и наблюдателите? Наистина ли?
- Наистина.
- Защото шибаните кучи синове ме вбесиха.
Когато се прибра в стаята си, Уил се съблече и се строполи на леглото. Беше поркан, но достатъчно с ума си, за да направи обичайната вечерна проверка. Постави чашката на гърдите си и зачака гласовия отчет:
Пулс 74. Нормален синусов ритъм. Не е нужно да се предприемат мерки.
Изсумтя, махна устройството и изгаси светлината.
Утре щяха да повторят упражнението с раздаването на снимката на Филип в Епълбай и Седбер. След това щяха да продължат с по-малките села. Какво друго им оставаше?
През стената чу как Ани се готви да си легне. В доброто старо време...
Тъмнината беше почти пълна. Луната беше изгряла, но облаците я затулваха и бе като размътен червеникав диск високо в нощното небе. При липсата на светлина можеше само да тича и да се препъва, да става, да тича и отново да се препъва.
Нищо в този живот не го беше подготвило за това. Страхът действаше като кураре и постепенно парализираше краката му; трябваше да полага усилия, за да заповяда на мускулите си да работят.
Теренът бе пресечен и коварен. През деня беше валяло и мократа трева беше хлъзгава като лед, особено по склоновете. Движеше го гравитацията. Всеки път когато установяваше, че върви нагоре, променяше курса.
Равното е добро, помисли си той.
Нагоре е лошо.
Хълмовете водят към пустош и изолация.
Тръгнеш ли по равно, има по-голяма вероятност да стигнеш до път.
Спря да си поеме дъх и да се ослуша.
Вятърът фучеше покрай ушите му. Освен него чуваше единствено собственото си зъзнене. Не беше облечен за февруари в тази част на света и бе вир-вода от тревата. Иначе беше спокойно. Напълно спокойно. Затърси нетпена си. Още беше в джоба му въпреки многобройните падания. Нямаше представа дали е достатъчно зареден, нито дали тук има покритие.
Трябваше да работи.
Отново затича в тръс, отчаяно опитвайки се да измине колкото може по-голямо разстояние, преди да спре и да използва мобилния. От колко време тичаше? Половин час? Или повече? Ослепителна болка!
Беше се натъкнал на нещо твърдо и здраво и то го бе повалило на земята. Коленете го заболяха, усети вкуса на кръв в устата си.
Опипа препятствието. Ниска каменна стена. Беше се забил достатъчно силно в нея, за да го заболят зъбите.
Надигна се и предпазливо прескочи високата до кръста му преграда.
И чу нещо зад себе си. Глас в далечината. Сигурен беше.
Приклекна зад стената и надникна към посоката, от която беше дошъл. Там се виждаше лъч синкава светлина.
После видя тъмни фигури, които бавно го приближаваха.
Искаше му се да стане и да побегне отново, но коленете го боляха, беше изтощен и страхът бе стегнал гърлото му.
Фигурите се приближиха.
Затвори очи.
Бееее.
От мрака се появи овца.
Протегна без страх ръка, за да докосне вълнената топлина, но животното се закова на място, след което към него се присъединиха и други. Овцете спряха и впериха погледи в него. После стадото бавно и предпазливо се оттегли.
Оттатък стената се чу друг глас. Двама мъже си подвикваха.
- Натам - чу се в далечината. - Тъй-тъй, натам. Извади нетпена от джоба на панталона си и със затаен дъх натисна копчето за включване. То засвети в червено - на батерията ѝ оставаха секунди, най-много минута.
Развиването на екрана щеше да я изтощи още по-бързо.
- Изпрати сигнал за помощ - прошепна той в устройството.
- Получател? - попита нетпенът. Той намали звука.
- Уил Пайпър.
- Да прикача ли съобщение?