- Да.
- Продиктувайте съобщението - заръча нетпенът.
Сигналът бе тих и мелодичен и нямаше да събуди Уил, ако беше заспал дълбоко. Но непознатият матрак, задушливата стая и часовата разлика го бяха потопили само в неспокойна дрямка.
Примигна и се опита да установи източника на настоятелния звук.
Мобилният му телефон.
Приличаше на сигнал за есемес, но не преставаше, а продължаваше да звъни.
Посегна към апарата на нощното шкафче, докосна екрана и прочете съобщението:
Сигнал за помощ от Филип Пайпър.
Да пуснали прикрепеното съобщение? Да/Не.
Уил се надигна и докосна „Да".
В Грум Лейк беше четири следобед. Роджър Кени седеше зад работната си станция шест етажа под пустинята и се готвеше за следобедния Изход - ритуала, известен като „Стрип101 и скан", при който всеки служител трябваше да мине през високотехнологично претърсване, за да е сигурно, че базата данни няма да напусне сградата. Разбира се, това не бе попречило на гения Марк Шакълтън да надхитри системата през 2009 г., като завре пластмасовата флашка в задника си, но сканиращата технология вече беше напълно непробиваема.
Прозвуча предупредителен сигнал и на стенния екран се отвори прозорец:
Първостепенна важност. Значителна активност по досие 189007, Уил Пайпър.
Кени вдигна очи, обхванат от известно любопитство. Беше вкарал рутинно Пайпър в матрицата за събиране на данни, след като научи, че ФБР е поискало помощта на МИ-5 за издирването на сина му. Направи го заради малко вероятния шанс инцидентът да е свързан по някакъв начин с Китайския апокалипсис. „Аз съм педантичен кучи син - обичаше да казва той на хората си. - Искате ли да се оправите в този свят, вървете като мен, говорете като мен, дръжте се като мен. Не съм арогантен, народе, просто съм прав". Пък и на цялата планета имаше малко хора, които Кени мразеше повече от Уил Пайпър. Не той беше дръпнал спусъка срещу Малкълм Фрейзър, но спокойно можеше да го е направил. Всяко законно извинение да го следи беше добре дошло. Пък и човек никога не знае. Едно нещо можеше да доведе до друго. Тази посока на мисли беше повече от привлекателна.
- Покажи файла - нареди Кени.
Беше аудиофайл. Изпратен преди 60 секунди от нетпен, регистриран на името на Филип Пайпър. Сигнал за помощ. Ширина 54.4142, дължина -2.3323, Пин, Къмбрия, Обединеното кралство.
- Пусни файла.
Момчешки глас - стегнат, уплашен глас, почти шепот.
Татко. Аз съм. Загазил съм! Избягах. Библиотекарите. По петите ми са. Помощ! Аз...
Пет минути по-късно Кени беше в кабинета на адмирал Сейдж и пускаше отново прихванатото съобщение.
- Какво иска да каже с тези библиотекари? - попита адмиралът.
- Нямам представа, сър. Терминът липсва в базата данни.
- Това не ми харесва.
- И на мен, сър.
- Добре си направил, че си поставил Пайпър под наблюдение. Чудесно мислене. Историята на Зона петдесет и едно ни е научила, че когато стане дума за Уил Пайпър, има ли пушек, трябва да има и огън.
- Благодаря, сър.
- Наградата ти е да си замъкнеш незабавно задника във Великобритания, лично да следиш развитието на нещата и да се намесиш при нужда. Давам ти пълна свобода на действие. Събери екип. Ако това нещо е свързано с Китайския апокалипсис, Грум Лейк ще разнищи случая, а не някакви си аматьори от ФБР или МИ-5. А сега си събирай партакешите и изчезвай.
9.
Остров Уайт, Британия, 1296 г.
Беше двайсет и осмият ден на декември, три дни след Коледа. Клариса беше очаквала с трепет празника и бе отброявала четирийсетте дни от Св. Мартин, като постави четирийсет камъчета на умивалника си. Започна на единайсетия ден от ноември и всеки ден махаше по едно. Когато великият ден най-сетне настъпи, шестнайсетгодишното ѝ сърце затрептя от радост. Абатство Вектис беше сурово и мрачно място за младо момиче, което все още не се е посветило изцяло на монашеския живот, и всеки ден, обещаващ сладки, подаръци и веселба, ѝ допадаше неимоверно.
Но Коледа дойде и си отиде и тя отново заживя в монотонния ритъм. Камбанният звън за утреня я будеше както винаги. В малката ѝ стаичка беше тъмно и дяволски студено. Капакът на единствения ѝ прозорец се блъскаше в стената под напора на безмилостния вятър, който идваше на тласъци от морето.
Инстинктивно посегна под завивките, за да опипа корема си. Беше гладък и напрегнат под дланите ѝ. Оставаха само още два месеца. Бяха ѝ казали, че няма да има ритане. Наистина нямаше.
Но тя знаеше, че бебето ѝ е живо и здраво. Сигурна беше.