То беше нейно. Единственото нещо, което притежаваше на този свят. И го обичаше.
Собствената килия беше невъобразим лукс. Беше израснала в дивия пограничен район на север в Къмбърленд като шесто дете на нормански селянин и до четиринайсетгодишна възраст бе делила едно легло с четирите си сестри и една-единствена стая с цялото семейство. Беше дошла във Вектис преди година. Болдуин, абатът на манастира, беше спрял в пазарното градче Къркби Стивън на връщане от тежкото си пътуване до Шотландия, където бе отишъл за съвет от ордена си. След смъртта на основния патрон на манастира, графиня Изабела де Фортибус, Болдуин бе принуден да напусне острова си, за да кръстосва из кралство Уесекс и отвъд него, да ухажва графове, лордове, епископи и кардинали, за да осигури подкрепата им за абатството Вектис, перла в бенедиктинската корона, с най-чудесната катедрала в страната. Антуражът на Болдуин се нуждаеше от два нови коня и така на Пазарния площад на Къркби Стивън абатът бе срещнал бащата на Клариса, който имаше коне за продан.
След като се споразумяха, Болдуин зададе друг въпрос на селянина. Нуждаеше се и от покорни млади девици, които да попълнят редиците на послушниците в манастира му. Имаше ли свободни дъщери? Срещу определена сума?
Оказа се, че има. Но въпросът за селянина беше коя точно? Най-голямата беше хванала окото на сина на местния ковач и той очакваше добри неща от предстоящия брак. Най-малката беше прекалено малка, а следващата беше любимка на жена му; не му допадаше мисълта за огъня и жупела, с които щеше да го засипе половинката му, ако я изтъргуваше. Оставаха другите две. Бяха добри в работата, но Мери подхождаше повече на изискванията на абата за покорност. От друга страна, Клариса бе твърдоглава и своенравна, поставяше всичко под въпрос, същински трън в задника. След като взе решението си, той показа монетите на хлипащата си жена и ѝ каза: „Ще оставим Църквата да я укроти".
Клариса бе напуснала Иоркшър със смесица от трепетно безпокойство и възхищение. Знаеше много добре какво я очаква, ако остане във фермата. В онзи живот нищо не можеше да я поблазни, ако не се брои утехата на семейното огнище. Щеше да работи на полето и да пасе овцете, докато не я заболят кокалите - и така до деня, в който баща ѝ не я омъжи за някой селски простак, който така или иначе щеше да я откъсне от скъпите ѝ сестри. И единствената утеха от брака с подобен човек, вонящ на развалени зъби и чесън, несъмнено щеше да бъде бебето. Как копнееше тя някой ден да роди и да гушне бебе в ръцете си! Беше виждала майка си с новородената ѝ най-малка сестра. Когато я притискаше към гърдата си, отрудената жена изглеждаше щастлива. Клариса не можеше да си спомни да я е виждала такава преди това.
И именно тази мисъл ѝ тежеше по продължилия цял месец път до Вектис. Ако трябва да се ожени за Христа, а не за мъж, никога няма да си има бебе. Тъжно, толкова тъжно. Получаваше обаче утехата на слугите на абата и приказките им за великолепната катедрала, спокойствието и светостта на манастира. Така Клариса се замисли за Бог и как ли би изглеждал Той, ако се яви на земята. Красив млад мъж с брада, какъвто го бе виждала на разпятията? Или белобрад старец с дълга роба? И как щеше да се чувства тя като Негова невяста?
Помнеше добре как за първи път зърна кулата на катедралата. Беше се загърнала в новото си вълнено наметало, за да се предпази от пронизващия вятър. С другата си ръка се бе вкопчила в перилата на кораба с такава сила, че кокалчетата ѝ бяха побелели. Морето сякаш се опитваше да ѝ попречи да завърши пътуването си. Никога дотогава не беше виждала море и то ѝ се струваше някакво тъмно и зло създание, което плюеше сол в носа ѝ и караше стомаха ѝ да се преобръща. Но любезният стар монах, който беше нещо като неин закрилник по време на прехода, я бе хванал здраво за раменете и ѝ бе казал, че няма от какво да се страхува. Лодкарят си разбирал добре от работата.
- Просто гледай кулата, дете. Скоро ще пристигнем.
Кулата, черна на фона на сивото небе, беше като протегната Божия ръка, сочеща право към небесата. Вектис щеше да стане неин дом, нейно светилище. Щеше да се посвети на Бог, ако се покажеше достойна. Щеше да стане монахиня. Покоят, който я обзе в този момент, беше най-приятното чувство, което бе изпитвала през краткия си живот.
След като слезе на сушата, тя целуна земята и извървя краткото разстояние до манастира, като се движеше в края на антуража. Мина през тежкия портикул на ограденото като крепост абатство и остана изумена от кипящия зад стените живот. С население 600 души манастирът беше вторият по големина град на остров Уайт и сякаш всичките му обитатели се втурнаха едновременно да посрещнат завръщащия се абат. Болдуин падна на колене на тревата пред величествената катедрала и на висок глас благодари за благополучното си пристигане.