В уречения ден сестра Хейзъл пристигна след закуска и се извиси над нея.
- Днес е най-важният ден от живота ти, дете. Господ те е призовал за висша цел и тя ще бъде изпълнена сега. Ще те отведа в една част от манастира, за която знаят малцина призвани.
- Малкият параклис ей там - веднага посочи Клариса.
- Ти си много любопитно и умно дете, нали? Да, точно там отиваме. Момичетата, които отиват там, са наистина избрани. Ти ще станеш една от многото, които са изпълнили дълга си и са били наградени с познанието и увереността, че са служили на Бог по специален и единствен по рода си начин.
- Какво ще трябва да направя? — треперливо попита Клариса.
- Просто следвай заръките на сестра Сейблин, когато отидеш там. Тя лично ще надзирава ритуала.
- Какво е ритуал?
- Все въпроси задаваш! Ще ти кажа само, че някои момичета, по-слабите, се плашат от онова, което виждат. Но ти не си слаба, нали, Клариса?
- Не, сестро.
- Точно така. Ще бъдеш храбра, няма да плачеш и ще слушаш сестра Сейблин.
- Да, сестро.
- Ела тогава.
Денят отново беше прекрасен и тя обърна лице към топлината на слънцето. Сърцето ѝ пърхаше от страх, но беше изпълнена с решимост. Щом Бог я е избрал за нещо велико, щеше да се покори на волята Му. При всякакви обстоятелства.
Сестра Сейблин ги чакаше при входа на параклиса. Сестра Хейзъл ѝ предаде Клариса и побърза да се махне. Клариса с изненада откри, че параклисът е абсолютно пуст, с под от син пясъчник; единствената украса бе едно позлатено разпятие, закрепено на стената над тъмна дъбова врата в задната част.
Сестра Сейблин отвори вратата, хвана я за ръка и я задърпа след себе си.
Клариса се озова на тясно спирално стълбище, забиващо се като свредел в земята. На равни разстояния имаше разположени факли, но въпреки това трябваше да внимава къде стъпва. Стълбището се виеше толкова стръмно, че не след дълго започна да ѝ се вие свят. Когато спускането завърши, пред тях се изпречи огромна врата.
Сестра Сейблин отключи с тежък черен ключ, вързан за кожения ѝ колан. Наложи се да налегне с цялата си сила вратата, за да я отвори.
Озоваха се в слабо осветена подземна зала.
Клариса примижа и се опита да проумее онова, което вижда пред себе си. Ококори се, зяпна Сейблин и тъкмо понечи да заговори, когато монахинята ѝ нареди да си държи езика зад зъбите.
Залата имаше куполообразен таван, измазан с гипс и варосан, за да увеличи отражението от свещите, подредени в редици върху дълги маси.
Клариса затаи дъх, когато осъзна какво вижда. Рамо до рамо на масите бяха насядали десетки рижави мъже и момчета с призрачнобели кожи. Всеки държеше перо, потапяше го в мастилница и пишеше върху листа пергамент. Постоянното скърцане запълваше ушите ѝ. Някои от писарите бяха старци, други млади момчета, но независимо от възрастта си всички си приличаха. Всяко лице беше безизразно като съседното, зелените очи не се откъсваха от белия пергамент.
Господи, що за създания са тези, помисли си тя.
Какво са те?
- И не забравяй. Нито дума! - предупреди я монахинята.
Като че ли никой от бледите мъже не забеляза как Сейблин я помъкна бавно пред тях покрай редиците.
Изведнъж един мъж вдигна глава и погледна право към нея. Беше стар, може би най-старият. Кожата му беше набръчкана и отпусната, на розовото му теме имаше само няколко кичура червеникавосива коса. Клариса забеляза, че кокалестите пръсти на дясната му ръка са измацани с мастило и че предната част на робата му е цялата в жълти петна от храната. Мъжът задиша тежко и гърдите му засвириха. После от гърлото му се изтръгна нисък стон, примитивен животински звук, от който коленете на Клариса омекнаха.
- Не мога да повярвам - промълви сестра Сейблин. - Просто не мога да повярвам.
Монахинята взе една свещ и дръпна Клариса за ръкава, както селянин дърпа заинатило се магаре. Когато момичето остана като заковано на мястото си, тя дръпна отново, този път по-силно. Стигнаха края на реда и сестрата я помъкна към някаква арка, зад която цареше непрогледен мрак.
Клариса не искаше да минава през арката, но бе безпомощна като парцалена кукла в хватката на монахинята. Докато я влачеха напред, тя се обърна и видя хриптящия старец да става от масата си.
Веднага щом мина през арката, отвратителна воня удари носа ѝ. Клариса инстинктивно разпозна миризмата на смърт. Усети как стомахът ѝ се преобръща, но успя да задържи закуската си.
Първият жълт скелет, осветен от трептящата светлина на свещта на сестра Сейблин, я накара да ахне от ужас. Челюстта му беше широко отворена, сякаш пищеше. По костите още се виждаха парченца плът и косми. Очите се бяха съсухрили и свили до големината на бобови зърна. По-навътре в катакомбите имаше още - твърде много, за да може да ги преброи, наблъскани в издълбани във варовика ниши. Беше виждала мъртвец само веднъж през живота си - дядо ѝ, положен пред огнището, преди да го увият и да го откарат на гробището. Но онова изживяване по никакъв начин не можеше да я подготви за мащабите на цялата смърт тук.