- Не, стой там. В случай че се наложи да свършиш някои неща във Вашингтон, които няма да можеш оттук. Нямам доверие на МИ-5. Дадоха ми момиче, което е горе-долу на годините на Фил.
Последва пауза. Уил знаеше какво си мисли Нанси, но беше сигурен, че при тези обстоятелства няма да го попита дали е красива.
- Уил, намери го и го върни у дома - каза вместо това тя. - И слушай, грижи се за това твое глупаво сърце.
Колата на полицай Уилсън се появи отпред в тъмното със запалени светлини в купето. Ани намали и спря зад него. Срещнаха се навън в мразовитата нощ.
Уилсън посочи към мрака.
- Доста е хладно за разходки из долината, а?
- В такъв случай да го намерим по-скоро - решително рече Уил. - Много ли са къщите наоколо?
Уилсън имаше полицейски модел нетпен. Екранът му беше развит и показваше топографска карта, на която бе отбелязано положението на сигнала на Филип.
- Колко далеч се намира? - попита Ани.
- На малко повече от километър. Ужасно е тъмно. Съжалявам, но имам само един фенер, така че ако нямате, ще се наложи да се движим в пакет.
Намериха дупка в живия плет и тръгнаха през поляната. Беше тъмно като в рог. Уил нямаше представа за терена освен онова, което виждаше в жълтия конус на полицейския фенер. Тревата под краката му беше замръзнала и хрущеше. Потръпна при мисълта, че Филип се препъва някъде из тази непозната местност.
След известно време усети по напрежението на мускулите си, че се катерят. Наклонът не беше голям, но постоянен. Провери пулса си на врата и се замоли сърцето да не му извърти някакъв номер. Пред тях се появи каменна стена, стигаща до кръста.
- Ще я прескочим - каза им полицай Уилсън. - Внимавайте да не съборите камъни, че утре ще завалят оплаквания. Тукашните фермери трудно могат да се нарекат симпатяги. И внимавайте с овцете.
Уилсън прескочи с лекота стената и предложи ръка на Ани, която заради полата бе по-тромава. При нормални обстоятелства Уил щеше да ѝ помогне, но тъй като тя показваше доста плът, предпочете да държи ръцете си настрани. Докато прехвърляше стената, усети натиск в гърдите, който го накара да спре и да се намръщи на собственото си положение.
- Добре ли си? - попита Ани.
- Нищо ми няма - заяви той и ускори крачка. Вдигна ръце към устата си и извика Филип по име.
Полицаят насочи лъча на фенера към него.
- Господин Пайпър, разбирам тревогата ви, но ще ви помоля да изчакате малко, докато се отдалечим от къщата. Няма да е приятно някой раздразнен собственик да излезе с пушка да гони натрапници.
Уил потисна желанието да му каже да върви на майната си. Нуждаеше се от съдействието на полицая.
След двайсетина минути катерене бяха прескочили още пет стени. Уилсън погледна нетпена си и заяви:
- Това е горе-долу мястото, от което синът ви е подал сигнала.
- Този път ще го повикам - каза Уил. - Нещо против?
- Достатъчно високо сме и няма да ни чуят в долината.
- Филип! - извика Уил. Изчака малко и опита отново. - Филип! Татко е! Къде си?
Отдалечи се на няколко крачки във всяка посока и опита отново.
Единственият отговор бе шепотът на вятъра. Полицаят обходи с лъча на фенера склона.
- Какво е това? - попита Ани, сочейки към някаква тъмна маса.
- Овце, предполагам - отвърна Уилсън. - Но няма да е зле да погледнем. Не се отдалечавайте, за да няма и други изчезнали.
Приближиха формите, които наистина се оказаха овце, скупчени до малка кошара. Уилсън погледна вътре. Беше празна, ако не се брои един наръч слама. Разръчка я с крак и заяви, че няма нищо, но Уил настоя лично да повтори упражнението.
Половин час обикаляха пасището около координатите на сигнала, като през цялото време Уил отчаяно викаше сина си. Накрая Уилсън заяви, че са приключили засега. Щял да се върне на сутринта с още полицаи и да поиска хеликоптер от главното управление на графството; нямало смисъл да продължат да се мотаят тук. Уил реагира яростно и едва не го хвана за гушата.
Наложи се Ани да го дърпа и да го увещава да не отблъсква местните власти.
- Не разполагаме с наши ресурси тук, Уил. Нуждаем се от помощта им. Помисли за сина си.
Умората подкоси коленете на Уил и той отстъпи пред нейната логика. Тръгнаха обратно надолу към пътя.
В 9,00 часа местно време Роджър Кени и екипът му кацнаха с военния транспортен хеликоптер „Сикорски" в базата „Менуит Хил" на 421-ва група на Кралските военновъздушни сили в Харогейт, Северен Йоркшър. Студът хапеше, слънцето бе ослепително ярко. Тримата американци си сложиха огледални слънчеви очила и се качиха в чакащия ги джип.