Ани извади визитка от чантата си.
- Е, ако видите или чуете нещо, бихте ли се обадили?
Жената взе картичката, без да я поглежда.
- Значи не сте куки. Какви сте?
- Куки? - отвърна развеселено Ани.
- Полицаи.
- Не, госпожо. Работя в Службата за сигурност. Идвам от Лондон.
Жената тръгна обратно към плевнята.
- Нищо не знам за момчето.
През останалата част от сутринта резултатът бе същият. По обед бяха обиколили пет къщи, като посрещането варираше от подозрително до открито враждебно. Никой не беше виждал Филип. Две домакинства имаха момичета, които учеха в Къркби Стивън. Уил и Ани оставиха снимките на Филип с молба да се обадят, ако момичетата го разпознаят.
Докато се връщаха към колата, нетпенът на Ани иззвъня. Беше полицай Уилсън, който се връщаше. Бяха претърсвали пасища и хълмове часове наред, без да намерят нито следа.
- Да си намерим някое местенце за хапване? - предложи Ани.
- Предпочитам да продължим.
Тя въздъхна, порови в чантата си и извади шоколад.
- Имам извънреден запас. Искаш ли да си го разделим?
Доядоха шоколада пред входа на фермата Лайтбърн и продължиха нагоре по черния път около хълмчето. което скриваше имота от пътя. Древната сграда приличаше на останалите, които бяха посетили през деня - сив камък, правоъгълна постройка, врата в средата, асиметрични прозорци и стръмен покрив, застлан с плочи. Откъм склона имаше плевня, разположена под прав ъгъл спрямо основната постройка.
Жена на средна възраст с огненочервена коса простираше пране на въжето до къщата. Загледа ги свирепо как слизат от колата.
- Здравейте - извика ѝ Уил. - Бихте ли ни помогнали, госпожо?
- С какво? - отсечено отвърна тя. Беше добре изглеждаща жена на четирийсет и няколко. Можеше да мине и за красавица с малко грим и по-добро облекло.
- Синът ми изчезна. Дошъл е от Америка. Знаем, че снощи е бил наблизо. Мога ли да ви покажа снимката му?
- Вие майката ли сте? - обърна се жената към Ани.
- Не! Малко съм млада за това. От Службата за сигурност съм.
- От Лондон ли?
Ани кимна.
- Значи си имаме янки и жена пазач от Лондон. Какво търси момчето тук?
- Мислим, че се е запознал с местно момиче в интернет - обясни Уил.
Жената остави неокаченото пране в коша.
- Разбирам.
- Имате ли дъщери? - попита Уил.
- Имам.
- Може ли да поговорим с тях?
- Само с едната. На училище е. Вижте, я влезте вътре. Ще ви предложа нещо за пиене и ще разгледаме снимката, но мога да ви кажа още отсега, че не сме виждали никакви американски момчета.
- Първият намек за гостоприемство за днес - прошепна Ани, докато вървяха след жената към къщата.
- И дори разбирам какво казва!
Озоваха се в голямо помещение, доминирано от огромна камина с догарящ огън. Отляво имаше кухня, отдясно бе уютната дневна със стари мебели, килим и древен телевизор - отпреди епохата на плоските екрани, голям и тежък. Жената моментално се зае да се погрижи за огъня и добави няколко бучки въглища.
Уил се огледа.
- Кога е строена къщата? - попита той.
- През петнайсети век, някои части са още по-стари - отвърна глас откъм стълбите. - Кой пита?
- Даниъл, слез долу - бързо отвърна жената. - Имаме гости. Момъкът на този човек е изчезнал. Дошъл е чак от Америка.
Мъжът имаше черна коса, дълги черни бакенбарди и няколкодневна четина. Дясната му ръка беше в клуп.
- Аз съм Даниъл Лайтбърн - каза той. - Бих се ръкувал с вас, но виждате какво е положението.
Уил и Ани се представиха.
- А аз съм съпругата на Даниъл, Кейша - обади се жената.
- Какво хубаво име - отбеляза Ани.
- Сядайте - покани ги Даниъл. - Рядко посрещаме гости. Кейша, предложи им нещо.
- Чай или уиски? - попита Кейша.
- За мен чай - незабавно отвърна Ани.
- Аз не бих отказал едно уиски - уморено рече Уил и се отпусна върху изскочилите пружини на старото канапе.
Не беше близвал скоч от инфаркта. Докторите не му препоръчваха да се връща към любимия си нектар; Нанси не искаше и дума да става за него. Тревогата и часовата разлика обаче го бяха накарали да свали гарда. Уискито опари небцето му, но влезе с познатата лекота.
Усмихна се на домакините.
- Да ви призная честно, тази сутрин се видяхме с куп ваши съседи, но вие сте единствените, които ни поканиха вътре.
Даниъл също си наля два пръста уиски.
- Хората тук са подозрителни към пришълците.
- На някои нищо не им се разбира - пошегува се Уил. - При вас не е така.
- При всеки май е различно - отвърна Кейша. - Не поддържаме много връзки с останалите. Затова и не говорим по техния начин.