Къде ли се държеше среброто в манастира? Беше виждала лъскавата утвар в катедралата, но нямаше начин да стигне до нея. И тогава се досети - може би абатът имаше скъпи неща в жилището си.
В главата ѝ започна да се оформя дързък план и отчаянието я накара да го изпробва едно ледено януарско утро, много преди зазоряване. Винаги проспиваше катедралната камбана, която звънеше в четири и половина, призовавайки сънените обитатели на Вектис на утреня, но тази сутрин се събуди.
Приготви се, като запали къса и дебела свещ от непрекъснато горящото кандило в стаята. Изчака камбаната да зазвъни отново, отбелязвайки началото на службата. След последния удар долепи ухо до вратата, каза една бърза молитва и вкара откраднатия ключ в ключалката. Започна да го върти и ръчка, за да избута ключа от другата страна. Когато го чу да пада с прекалено силен звън на пода, се захвана за работа.
Пъхна докрай крадения ключ в ключалката и бавно го завъртя. Чу се прещракване и резето се дръпна. Ключът ставаше! Беше свободна!
Коридорът бе черен и пуст, пламъкът на свещта ѝ хвърляше диво танцуващи сенки по стените. Тръгна на пръсти и излезе от спалното във виелицата навън. Знаеше добре пътя до жилището на абата, тъй като то беше до катедралата. Сърпът на намаляващата луна надникна през пролука между облаците. Клариса се придържаше към сенките на постройките и дърветата, затулила с длан свещта, за да скрие светлината от някоя заблудена душа и да не позволи на вятъра да я угаси. Вървеше бавно, като внимаваше да не се подхлъзне на калната пътека. Мисълта, че може да падне по корем, я ужасяваше.
Дрехата ѝ не бе пригодена за ужасното време. Когато стигна до къщата на абата, трепереше неудържимо. Зъбите ѝ тракаха, но чуваше песните от катедралата. Прекрасно резбованата врата на Болдуин се отвори при първото побутване и въпреки страха, че могат да я открият, Клариса се успокои от топлината на огъня в огромната камина на приемната.
Огънят гореше толкова ярко, че жалката свещ не ѝ трябваше. В помещението липсваха хора, но не и предмети. Не, не и предмети. Стаята беше пълна с всякакви великолепни неща - гоблени, пъстроцветни килими, тапицирана мебел и болезнено красиви рисунки на Господ Исус Христос. И със сребро. Сребърни свещници и блюда, огромно сребърно разпятие на стената колкото половин човешки бой.
В момент на безумие си представи как остава тук, топли се на огъня, отдава се на разкоша на това място. Бързо се отърси от тези мисли и излезе. Беше изпълнила задачата си. Абатът наистина имаше сребро. Сега трябваше само да се върне обратно в стаята си, без да я забележат.
Клариса не бързаше, чакаше да събере кураж и нощното небе да стане безлунно. Продължи да живее по обичайния начин - миеше се, хранеше се колкото може повече заради бебето, прекарваше деня в молитви и медитация. Молитвите ѝ обаче се промениха. Вече не рецитираше наизустените откъси от Евангелието и Псалтира; молеше се за безценния живот, който растеше в нея.
„Няма да дам бебето си".
Януари мина и дойде февруари. Нощем Клариса се завиваше с две одеяла, а през деня се намяташе с едното, докато крачеше напред-назад в стаичката си. Откраднатият ключ беше скрит в сламеника. Изчезването му като че ли не създаде проблеми. На следващия ден след кражбата на мястото му имаше друг. Сигурно разсеяната сестра Ингрид беше решила, че сама го е изгубила някъде.
Вечер, когато отиваше до клозета, си отбелязваше каква е луната. Прецени, че след по-малко от седмица, на дванайсетия ден от февруари, ще има новолуние. Това щеше да бъде нейната нощ.
Една вечер на връщане от тоалетната видя сестра Хейзъл да води ново момиче за ръката. Всъщност не беше точно водене, а грубо дърпане. Момичето плачеше и се съпротивляваше, опитваше се да се отскубне и да побегне. Клариса срещна погледа ѝ. Контактът бе много силен. Сякаш времето спря и двете заобщуваха без думи.
Момичето - на не повече от шестнайсет - беше дребно, с деликатни черти, съвършена брадичка, високи скули и перленобяла кожа. Очите му бяха насълзени и ужасно тъжни, сякаш умоляваха Клариса да му се притече на помощ.
Времето отново потече и Клариса продължи напред.
В спалното разпозна стаята на новото момиче по отворената врата и разхвърляното легло. Реши да я посети през нощта.
След като се стъмни, използва крадения ключ. Отвори колкото се може по-тихо стаята на новодошлата и влезе.
Момичето беше будно, стоеше право в леглото си, притиснало се в ъгъла. На светлината на свещта приличаше на уплашена, изгубила майка си сърничка.
Клариса долепи пръст до устните си.