След като беше освободен, нахлупи качулката си и тръгна по заобиколен път към забранените постройки. Избра един голям клен на близкото хълмче, който бе достатъчно близо да наблюдава, но и достатъчно далеч, за да остане незабелязан. Долепи се до дървото и зачака в сивата мъгла.
Камбаната удари за първия час.
Никой не влезе и не излезе от подобната на параклис постройка.
Камбаната удари отново, за да отбележи края на службата.
Всичко бе тихо. Запита се колко ли дълго може да остане, без да го забележат, и какви ще бъдат последиците от хитруването му. Беше готов да приеме наказанието, но се надяваше, че Бог ще погледне с известна любов и разбиране на прегрешението му.
Усещаше грубата кора до бузата си. Победен от умората, Лука задряма за момент, но се събуди със стряскане, когато кожата му се одраска в грапавата повърхност.
Видя я да приближава по пътеката зад сестра Сейблин, сякаш бе вързана с въже. Дори от разстояние личеше, че плаче.
Поне тази част от слуховете беше истина.
Двете жени минаха през главния вход на параклиса и изчезнаха от поглед.
Пулсът му се ускори. Стисна юмруци и леко заудря дървото. Замоли се за напътствие.
Приклекнала зад един храст, Клариса гледаше как изсветляващото небе сякаш докосва морето и го съживява. Вятърът задуха и вълните се затъркаляха по-високи и по-силни. Страхуваше се, че фериботът може да не отплава в такава буря.
Тънките струйки пушек от комина на лодкаря станаха по-плътни. Явно се беше събудил. Съдържанието на нощното гърне бе изхвърлено през прозореца и не след дълго човекът излезе отвън, загледан в корабчето си и бушуващите води.
Клариса се изправи и го приближи с радостна физиономия, опитвайки се да скрие, че е бегълка.
-Добри ми господине, искам да ме откараш - рече тя.
- Ти пък коя си? - попита посивелият мъж.
- Просто момиче от Нюпорт, което трябва да се прибере при съпруга си.
- Цяла нощ ли си стояла тук?
- Не, господине, току-що пристигнах. Нощувах при близки във Фишбърн.
- Не ми звучиш като някоя от Нюпорт - отбеляза мъжът.
Мислите на Клариса запрепускаха.
- Родена съм на север.
Лодкарят подръпна брадата си.
- Морето е бурно и не виждам други пътници. Не си струва да рискувам лодката си за едно момиче.
Клариса погледна изсветляващото небе. Сестра Хейзъл скоро щеше да дойде в спалното със закуската и да открие бягството ѝ. Заряза преструвките.
- Трябва да отплавам веднага! Не мога да чакам. Ще си платя. Ще си платя пребогато.
Лодкарят повдигна скептично вежда и поиска потвърждение на думите ѝ.
Клариса коленичи и разви одеялото си, колкото да извади единия свещник.
- Ще ти дам това - рече тя.
Лодкарят го взе и го претегли на ръка, после го задраска с нокът.
- Чудесно сребро, дума да няма. Откраднала ли си го?
- Не съм! Подарък от близките ми е.
По ироничната му усмивка ясно се разбираше, че не се е хванал на лъжата ѝ, но предпочете да не я притиска повече.
- Имаш ли още съкровища в това твое одеяло?
- Не и за теб, господине. Това е повече от достатъчно, за да ме откараш до сушата. Чака ме дълъг път на север и ще срещам и други хора, които ще искат да им платя за услугите им.
Лодкарят запрехвърля свещника от ръка в ръка, докато мислеше.
- Добре тогава — рече накрая той. - Приготви се за тежко плаване. Ако си яла нещо, със сигурност ще се простиш с храната.
Клариса кимна и мислено благодари на Бог. „Хайде, бебчето ми, ще се махнем от това място".
- Предпочитам да задържа по-голяма част от това твое съкровище в моето семейство - каза лодкарят. - Като пристигнем, ще те заведа при брат ми, който има кон и каруца. Доколкото го познавам, за такова сребро ще те откара и на края на света.
Сестра Сейблин издърпа ужасената Елизабет през вратата на параклиса и я поведе по някакво стълбище, което се виеше надолу към преизподнята.
Подобно на агне, водено на заколение, Елизабет бе прекарана през Залата на писарите, където някакъв жалък хилав младеж надигна рижавата си глава и изсумтя. От залата се озова в противната пустота на катакомбите.
Там светлината на свещта заигра по гротескните черепи и старата сестра трябваше да подхване светлоко-сото момиче с двете си ръце, за да го задържи на крака.
Не бяха сами. Някой стоеше до нея. Елизабет рязко се завъртя и се озова срещу тъпото безизразно лице и зелените очи на младия писар, който препречваше изхода. Сестра Сейблин се дръпна настрани. Ръкавът ѝ закачи краката на един скелет и сухите му кости изтракаха мелодично. Монахинята вдигна високо свещта и загледа в очакване. Елизабет се задъхваше от страх. Рижавият мъж стоеше на педя от нея, отпуснал вяло ръце. Секундите се нижеха мъчително.