- Доведох ти момиче! - извика му отчаяно Сейблин. Нищо не се случи. Измина още време.
- Докосни я! - заповяда сестрата.
Елизабет събра сили и затвори очи, очаквайки докосването на живия скелет.
Изведнъж усети ръка на рамото си, но тя не беше студена и кокалеста. Допирът беше окуражаващ.
- Какво правиш тук! - чу се крясъкът на сестра Сейблин. - Какво правиш!
Елизабет отвори очи и видя чудо - лицето на Лука. Бледият рижав младеж лежеше на земята, където го бе блъснал монахът.
- Брат Лука, махай се! - изкрещя Сейблин. - Ти оскверни свещено място!
- Няма да се махна без това момиче - твърдо рече Лука. - Как може това да е свято? Тук виждам единствено зло.
- Ти не разбираш! - изрева сестрата.
Изведнъж откъм залата се разнесе шум.
Глухи удари и трясък, последвани от плясъци и мятане, сякаш рибари бяха изтеглили на сушата някаква огромна риба.
Рижавият младеж им обърна гръб и тръгна към шума.
- Какво става? - попита Лука.
Сестра Сейблин не отговори, а взе свещта и се втурна към залата, оставяйки ги сами в мрака.
- Добре ли си? - нежно попита Лука. Ръката му все още бе върху рамото на Елизабет. Не я беше пуснал през цялото време.
- Ти дойде за мен - прошепна тя.
Той ѝ помогна да излезе от тъмнината на светло, в залата.
Това вече не беше Залата на писарите. А място на страховита смърт.
Единствената жива душа бе Сейблин, чиито обувки бяха подгизнали от кръв. Щураше се безцелно сред морето от трупове, нападали по маси и нарове, свлекли се на купчини по земята. Телата бяха безжизнени, само тук-там някое потръпваше конвулсивно.
Сейблин гледаше изцъклено и повтаряше: ..Боже мой, Боже мой, Боже мой", сякаш припяваше молитва.
Подът, масите и столовете в залата бавно се покриваха с кръвта, изтекла от пробитите с пера очи на почти сто и петдесет рижави мъже и момчета.
Всички бяха мъртви или умираха, а насред тях лежеше престарелият писар Тит, който бе забил писеца толкова дълбоко в окото си, че от главата му сякаш растеше перо.
Лука поведе за ръка Елизабет през касапницата. Беше достатъчно на себе си, за да хвърли поглед на листата пергамент по писалищата. Някои бяха залети от локвички кръв. Как би могъл да знае, че импулсивното му желание да грабне един лист щеше да спаси Елизабет от пълна нищета и разруха много след собствената му смърт?
Побягнаха нагоре по витата стълба, прекосиха тичешком параклиса и се озоваха навън в мъглата и дъжда. Продължиха да тичат, докато портата на абатството не остана далеч зад тях. Чак тогава спряха да си поемат дъх и се заслушаха в тревожния звън на камбаната.
В далечината фериботът се връщаше от първия си курс за деня. На кея се бяха събрали хора, очакващи да се качат до сушата. Лука затърси няколкото монети в робата си, които му бяха останали, след като пристигна във Вектис като младеж, решен да се отдаде на Бог. Двамата с Елизабет щяха да се наредят на опашката и да оставят ужаса на утрото зад гърба си.
Подгъвът на бялото расо на абат Болдуин бе подгизнал от кръв. Всеки път, когато спираше да докосне поредното студено чело или да прекръсти безжизнено тяло, дрехата му се окървавяваше все повече.
Приор131 Феликс, як бретонец с настръхнала черна брада, стоеше до Болдуин и го подкрепяше, за да не се подхлъзне на мокрите от кръвта камъни. Двамата обикаляха кланицата и проверяваха всеки от рижите писари за признаци на живот, но без резултат. Единственото друго биещо сърце в Залата на писарите бе на стария Вартоломей, пазителя на подземната Библиотека, който правеше своята мрачна проверка в другия край на помещението. Болдуин бе отпратил сестра Сейблин, защото истеричните ѝ писъци го изнервяха и му пречеха да си събере мислите.
- Мъртви са - рече той. - Всички са мъртви. Защо се случи това, за бога?
Вартоломей систематично вървеше от редица на редица, като стъпваше внимателно покрай труповете и се мъчеше да запази равновесие. За грохнал старец сс движеше доста пъргаво от едно писалище на друго и събираше страниците.
Тръгна към Болдуин с цял топ пергаменти в ръка.
- Виж! - каза старецът. - Погледни! - Остави страниците на масата. - Това са последните пергаменти, които са изписали.
Болдуин взе един лист и го прочете.
После следващият, и следващият. Накрая ги разпръсна по масата, за да ги прегледа по-бързо.
Всеки лист носеше датата 9 февруари 2027 г., следвана от един и същи надпис.