- Finis Dierum - произнесе Болдуин. - Краят на дните.
Феликс потръпна.
- Значи тогава ще настъпи краят на света.
Вартоломей леко се усмихна на откровението.
- Делото им е било завършено.
Болдуин събра страниците и ги притисна до гърдите си.
- Но нашето още не е завършено, братя. Трябва да бъдат положени да почиват в криптата. После ще отслужа меса в тяхна памет. Библиотеката трябва да бъде запечатана, а параклисът - изгорен. Светът още не е готов да научи за случилото се тук.
Феликс и Вартоломей бързо кимнаха в знак на съгласие и абатът се обърна да си тръгне.
- Две хиляди двайсет и седма е далеч в бъдещето - уморено рече Болдуин. - Човечеството има много време да се подготви за Края на дните.
Приор Феликс се зае с прискърбната си задача.
Наглеждаше полагането на самоубилите се писари в криптата и крачеше през огромната Библиотека между безкрайните рафтове, заети от свещените книги.
С натежало сърце изкачи за последен път каменните стъпала до параклиса, носейки страниците, върху които бе изписано Finis Dierum. Щеше да ги използва като свети подпалки.
По негова заръка докараха каруци сено и го натрупаха около параклиса.
Щом всичко беше готово, той поиска факел и мрачно сведе глава, когато заповедта му бе изпълнена.
Вдигна очи, когато чу сестра Сейблин да го вика. Идваше от специалното спално, следвана от сестра Хейзъл.
Двете монахини бяха опулени и задъхани от бързането.
- Кажи му! - заповяда сестра Сейблин. - Кажи му какво е станало.
Сестра Хейзъл хриптеше и пръскаше слюнки, но накрая успя да заговори разбираемо.
- Едно от момичетата, Клариса. Беше бременна. Изчезнала е!
- Как така изчезнала? - попита Феликс с умората на човек, току-що преживял ужасна катастрофа.
- Явно е откраднала ключ и е избягала снощи след вечеря - каза сестра Хейзъл.
- Не е откраднала само това! - добави сестра Сейблин.
- От къщата на Болдуин е изчезнало сребро. Проклетото момиче е планирало добре бягството си. Изпратих един брат до ферибота. Момичето е отплавало по зазоряване, макар че лодкарят не каза как е платило.
- В такъв случай не е единствената, която е избягала - примигна внезапно озареният Феликс. - Нероденото ѝ дете също се е махнало. Детето на Тит Достопочтени. През цялата дълга история на Библиотеката нито един писар, роден или нероден, не я е напускал. А ето че сега се случи точно това! — Погледна наръча пергаменти в ръката си и промърмори: - Защо отнеха сами живота си? Дали защото тежкият им труд записа последния ден на света и вече не е имало какво да се пише? Или защото са почувствали, че един от тях им е бил отнет? Дали това не е техният Край на дните?
Сестра Сейблин скри лице в дланите си и зарида.
- Мисля, че никога няма да научим - рече Феликс.
Поднесе пергаментовите листа към факела и запали с тях сеното. Остана да гледа как огънят поглъща гредите и сградата рухва.
Но не хвърли факел в подземието, както му бе заръчал Болдуин.
Казваше си, че не би могъл да понесе да стане свидетел на унищожаването на Библиотеката. Казваше си, че това решение трябва да бъде взето единствено от Всемогъщия.
Не помръдна от мястото си през целия ден, вперил поглед в димящите останки, като се питаше дали огромната Библиотека не е загинала в пожара. Едва когато камбаната удари за вечерня, обърна гръб на черната земя, за да потопи душата си в молитва в зимния студ на катедралата.
13.
Уил вървеше през потъналите в мрак поляни и усещаше навъсеното присъствие на надвисналите над него хълмове. Хейвън се движеше бързо и сигурно, така че се налагаше да задвижи дългите си крака по-енергично, за да не изостава от светлината на фенера.
Яд го беше, че е невъоръжен. Глокът му се бе пенсионирал заедно с него и лежеше почистен и смазан в малкия сейф в моторното отделение на лодката му. Не носеше дори джобно ножче. Единственото нещо в джобовете му бяха ключовете от колата.
На младини доста го биваше в ръкопашния бой - не защото бе най-бързият, а защото беше адски голям. Когато раздвижеше юмруци и крака, ставаше като моторна резачка. Лекарите обаче му бяха наредили да държи пулса си под 130. Независимо дали му харесваше или не, най-доброто му оръжие сега бе мозъкът му.
- Наближаваме ли? - попита той.
- Още малко.
С тези думи Хейвън угаси фенера и забави крачка, за да може Уил да я следва в тъмното.
В далечината се виждаше светещ прозорец.
- Това фермата Лайтбърн ли е? - попита той.
- Да. По-тихо.
Бяха вървели успоредно на пътя, но сега момичето го поведе нагоре по 45-градусовия наклон. Високата трева бе покрита със слана и Уил трябваше да внимава да не се препъне в някоя туфа.