Отпусна се на коляно, пъхна ръка под грубото одеяло, обърна спящия по гръб и дръпна завивката от лицето му.
- О, Господи! - възкликна Хейвън зад него.
На оранжевата светлина Уил видя лице, но не лицето на Филип.
А на друг младеж, който рязко вдигна клепачи, разкривайки яркозелени очи.
И в същия миг Уил почувства ослепителна болка в темето и рухна за земята.
Когато дойде на себе си, реши, че отново е в болницата. Беше точно толкова дезориентиран, колкото и след инфаркта. Знаеше кой е, но нямаше абсолютно никаква представа къде се намира и какво се е случило с него. Нов номер ли му беше изиграло Сърцето? Или се събуждаше от първия? Дали всичко станало досега не е било само сън?
Болката обаче беше в главата, не в гърдите. Опита се да докосне мястото с дясната си ръка, но не успя. Нещо му пречеше да я вдигне по-високо от рамото си. На слабата светлина се опита да разбере защо и зяпна учудено желязна гривна на китката си. Едва тогава осъзна, че лежи по гръб, и спомените нахлуха.
- Татко?
Завъртя глава - и ето, на съседното легло в отделението седеше синът му.
- Филип - едва промълви Уил.
- Добре ли си? - попита със загрижено изражение момчето.
- Не съм сигурен. А ти как си, по дяволите?
- Нормално скапано - отвърна момчето. - Нещата не трябваше да се развият по този начин.
Уил подръпна оковите.
- Мислиш ли?
- Кийлън ви е видял с Хейвън на полето.
- Чичо ѝ, нали така?
- Грамаден и лишен от чувство за хумор.
- Той ли ме ковна?
- Аха.
- Сигурен ли си, че момичето няма пръст в тази работа?
- Сигурен съм - настоя Филип. - Не е такава. Здравата е загазила. Надявам се да не я накажат прекалено сурово.
Уил спусна крака от ниското легло и откри, че лявата му ръка е свободна. Използва я да разтърка болезненото място на главата си и откри лепкаво петно засъхнала кръв.
- И ти ли си закопчан?
Филип показа белезницата си.
- Гадост. Пускат те да отидеш до тоалетната, ако изобщо може да се нарече тоалетна, но в общи линии, това е. Адски отегчително.
Момчето не изглеждаше отегчено. А уплашено.
- Нараниха ли те? - попита Уил.
- Не.
- Сигурен ли си?
- Казах, не са.
- Получих сигнала ти за помощ - каза Уил.
Филип сви устни и ясно му пролича, че се мъчи да се овладее.
- Благодаря, че ме намери.
Уил си спомни пълния с провизии склад и младежа с безизразното лице, който лежеше на леглото, заемано сега от сина му. Махна с ръка към редиците празни легла в слабо осветеното помещение.
- Какво става тук?
- Не знаеш ли? - попита Филип.
- Не знам нищичко, по дяволите - сприхаво рече той. - Не знам защо са те задържали тук. Не знам какво става в тази проклета ферма насред проклетото нищо. Така че ако си направиш труда да ме просветлиш, ще ти бъда адски задължен.
Филип сви рамене.
- Просто си помислих, че си по-напред с материала.
- Е, не съм!
- Добре, добре, ще ти кажа какво знам, но първо искам ти да ми кажеш нещо. Мама знае ли къде сме? Насам пътува ли екип на специалните части?
Уил смекчи тона си. В гласа на момчето ясно се долавяше страх - беше време да престане да бъде раздразнителен чешит и да започне да бъде баща.
- Не знае. Никой не знае. Няма екип на специалните части. Само ти и аз сме, хлапе. Ще трябва да се измъкнем от това. Не знам за теб, но лично аз съм на мнение, че от двама ни става доста добър екип. Първо обаче трябва да знам с какво си имаме работа.
Филип кимна и понечи да заговори, но точно тогава вратата се отвори и в помещението нахълтаха двама мъже.
Даниъл Лайтбърн, все така с превързана ръка, гледаше с отровна физиономия. Другият мъж, Кийлън Лайтбърн, беше една глава по-висок от брат си, със същата права черна коса и също толкова мърляв. Изпоцапани дрехи, покрити с кал ботуши. Уил забеляза плашещите с размерите си юмруци на Кийлън и напълно безизразното му лице. Реши, че в най-добрия случай е бавноразвиващ се. А в най-лошия - психопат.
Уил обичаше да заема по-добра позиция дори когато картите бяха против него и затова заговори пръв:
- Здравей, Даниъл. Радвам се да се видим отново. А този красавец трябва да е Кийлън.
- Млъквай - отвърна Даниъл.
- Кажи, Кийлън, със сопа ли ме удари, или просто с някой от чуковете, закрепени за китките ти?
- Нека аз те попитам нещо, Пайпър - каза Даниъл. - Искаш ли да те свитнат пред момчето?
Уил вече разполагаше с информацията, която му бе нужна - похитителите им не си падаха по празни приказки. Бяха делови и целенасочени. Той се приспособи към ситуацията.
- Не, нека аз ти кажа нещо, Даниъл. Полицията и МИ-5 идват насам. Нещата ще се развият много по-добре, ако просто ни пуснеш. И ако това е твърде много за теб, пусни момчето.