- И да се грижиш за себе си и за бебето - каза ѝ. - Животът му е започнал тежко, но това не означава, че няма да стане голям и важен човек, когато порасне.
Малко след като Адам си замина, баща ѝ започна да се оплаква. Сега имали още едно гърло за хранене, а скоро щели да станат две! А нея не я бивало за нищо. Връщането ѝ било същинска напаст за Лайтбърн!
Когато лицето му се зачерви толкова, че Клариса се уплаши да не направи нещо ужасно, тя разви одеялото и му подаде сребърния поднос на абата със скъпоценните камъни по ръба.
Баща ѝ зяпна, очите му се разшириха невярващо и краката му се подкосиха под тежестта му. Той коленичи и зарида.
- Моята кесия сребро! Не знам как си се сдобила с това и никога няма да те попитам. Знам само, че сега Лайтбърн е сред най-богатите семейства в Къмбърленд. Добре дошла у дома, скъпа дъще, ти и умът ти.
Първо главата, после и раменете на бебето се подадоха от детеродния канал сред порой кръв и жълтеникава течност.
Майка ѝ го вдигна да го огледа и преряза пъпната връв, след което я завърза с вълнен конец.
Сестрите на Клариса си шепнеха. Бебето беше странно кротко, изобщо не плачеше. Имаше невероятна рижава коса и зелени очи.
- Момче, и още как - заяви майка ѝ. - Ето, вземи го.
Клариса притисна хлъзгавото новородено към потната си гръд.
- Знаех, че е момче. Ще се казва Адам.
Адам растеше като бурен и на седем години беше висок за възрастта си, макар и кльощав. Но докато тялото му растеше, умът изоставаше. Две от сестрите на Клариса се омъжиха и родиха една след друга. Братовчедите на Адам бяха живи, приказливи малки пакостници, които все се подиграваха на нямото момче и го събаряха на земята, провокирайки го да реагира. Така и не успяха. Никакво дразнене не можеше да разчупи непроницаемата му фасада. Лепнаха му клеймото на тъпак, но Клариса настръхваше при всяка обида. „Той е специално момче - казваше тя. - Ще видите. Той е моето безценно, специално момче". Но дори под нейните ласкави грижи Адам си оставаше ням като камък, изобщо не се усмихваше и не отвръщаше на прегръдки. И докато момчетата на неговата възраст помагаха из фермата, той не можеше да се справи дори със събирането на клечки за подпалки.
Един ден Клариса беше в къщата и печеше агне на огнището, когато майка ѝ дойде при нея.
- Някакъв мъж е дошъл да те види - задъхано рече тя. - Старец с муле. Облечен е в монашески дрехи.
На Клариса ѝ се зави свят от страх. Първият ѝ порив беше да грабне Адам и да побегне към хълмовете, но успя да се успокои.
- Само един монах ли? - попита тя. - Няма ли други?
- Само един уморен и гладен старец. Името му било Вартоломей.
Клариса избърса ръце в престилката си и помоли майка си да наглежда агнето. Провери Адам, който се занимаваше в ъгъла с любимата си игра с вечната си клечка, след което излезе да види монаха.
Вартоломей стоеше до мулето си и го хранеше на ръка със сено. Тя не го позна от престоя си във Вектис и по напрегнатото му изражение си личеше, че и той не я е познал.
- Ти ли си Клариса? - попита.
- Да.
- Аз съм отец Вартоломей.
Клариса зададе въпроса си и събра сили за отговора.
- От Вектис ли си дошъл?
- Да, дете.
- Защо си тук? - попита тя с ужас и гняв.
Монахът даде последния наръч сено на мулето си и го потупа по главата.
- Не съм дошъл да ти сторя нещо зло или да те съдя - уморено рече той. - Само искам да поговорим. Пътят бе дълъг за старец като мен. Преди три месеца тръгнахме е милото ми муленце Петал, единствения ми спътник. Имаше черни и дъждовни нощи, през които си мислех, че може и да не оцелеем, но е Божията помощ стигнахме дотук.
- Значи не си дошъл да вземеш момчето ми? - попита тя.
Вартоломей затвори очи и устните му се размърдаха в молитва. Когато ги отвори отново, на старото му лице бе изписано облекчение.
- Оцеляло е. Слава на Бога. Не, не искам да отнемам сина ти. Как си го кръстила?
- Името му е Адам - отвърна тя, премаляла от облекчение.
Монахът се усмихна.
- А. Името на брата на лодкаря. Каруцарят, който те е докарал дотук. Той ми каза къде живееш, но го направи едва след като му обещах, че няма да ти сторя нищо лошо. Но Адам е добро име и поради друга причина. - Той вдигна пръст, сякаш преподаваше на ученик. - Така се е казвал първият човек, създаден от Бог.
- Искаш ли нещо за ядене и пиене? - попита Клариса.
- Бог да те благослови, не бих отказал. Вартоломей помоли да измие мръсотията от пътя, преди да влезе в къщата. Клариса го гледаше как потапя кърпата в нощвите и как бърше крехкото си тяло. Ставите му бяха възлести и подути.
После той спря на прага на къщата и надникна вътре. Сякаш инстинктивно се обърна към тъмния отсрещен ъгъл, където седеше Адам. Клариса каза на майка си, че може да продължи работата си навън, настани Вартоломей до огнището и му сипа вчерашна яхния в една дървена купа.