Уил се изкиска и повдигна китката си към Кейша, която вече беше извадила ключа.
Въпреки обещанието си той си помисли дали да не грабне Филип и да побягнат. Можеха да се втурнат към склада, да се изкачат по стълбите, да излязат от плевнята и да затичат с все сили през полето към пътя, където да се опитат да спрат някоя кола. Много неща обаче можеха да се оплескат и ако двамата Лайтбърн наистина бродеха навън, шансовете им не бяха добри. Щеше да се опита, ако беше сам, но не можеше да рискува Филип да пострада. Пък и беше ужасно любопитен за какво става дума, така че послушно последва Кейша през близката врата.
Озоваха се в поредната малка стая, която сякаш нямаше друго предназначение, освен да осигурява достъп до други три врати. Помещението бе осветено от една-единствена крушка.
Кейша посочи към една от вратите.
- Някой да иска да използва клозета?
Филип влезе пръв и след като приключи, Уил бутна вратата.
Тоалетната беше съвсем малка, миризлива, изсечена във варовиковата скала. Отгоре се спускаше тръба, която минаваше през пробита дупка и стигаше до стар порцеланов умивалник с ръждиви петна по него. Тоалетната беше с течаща вода, така че вероятно се изпразваше в някакъв резервоар. Не ставаше за бягство, но едно беше сигурно - каквото и да се случваше тук, ставаше дума за сериозно и дългосрочно начинание.
Когато се върна в преддверието, Уил посочи към едната от другите две врати.
- Натам ли? - попита той.
- Не - отвърна Кейша. - По-късно. Първо тази.
- Бил ли си вече тук? - обърна се Уил към Филип.
- Не - отвърна момчето. - Хейвън обаче ми разказа.
Кейша отвори и прати Хейвън в пълния мрак да включи осветлението. Уил го надуши, преди да го види. Силен сладък аромат на кожа и прах, миризма на древност. В мига преди включването на лампите беше сигурен какво е и на противната жълта светлина очите му потвърдиха онова, което вече знаеше. Това бе библиотека.
- Господи - промълви той и пристъпи напред.
Реакцията на Филип беше по-прозаична.
- Мамка му!
Варовиковата зала беше просторна и прохладна, с температурата на винарска изба. През нея минаваше централен коридор, прав като стрела, който се губеше някъде в далечината. От двете страни от пода до тавана се издигаха дървени рафтове, всеки с височина около пет метра. Ширината на помещението бе по-лесна за определяне от дължината - беше около 50-60 метра, разделена точно наполовина от коридора.
Най-близките до тях рафтове бяха празни и когато бащата и синът мълчаливо последваха майката и дъщерята, стана ясно, че на лавиците има достатъчно място за още хиляди и хиляди томове.
- Има доста място за растеж - отбеляза Уил. Хейвън като че ли не се изненада, че той разбира за какво става дума.
- Когато се напълни, отдавна ще съм си отишла от този свят - рече тя. - Кейша също. Някой друг ще трябва да решава проблема.
Филип забърза напред като нетърпеливо кутре и Кейша го настигна. Момчето тръгна към първия пълен рафт. Когато Уил пристигна, синът му вече беше свалил един том от лавицата.
Беше дебел и тежък, подвързан в свежа кожа, миришеща на нов чифт обувки, а не на мухъл като въздуха. Върху гръбчето на ръка беше изрязано число: 2566.
- Това е година, нали? - попита Филип.
- Аха - отвърна Хейвън.
Филип отвори книгата напосоки, а Уил надникна над рамото му.
На страницата имаше две колони имена, около сто на колона. Имена, написани на ръка с черна химикалка. Уил разпозна английски, испански, китайски и португалски. До всяко име беше отбелязяна дата 24 август 2566 и думите Natus или Mors.
- Все още се използва латински - рече Уил.
- Не знаем защо - каза Кейша. - Много неща не знаем.
- Не използвате пергамент - иронично рече той.
- Не - отвърна тя. - Копирна хартия от магазина. Подвързиите обаче са си наши. Хубава овча кожа от Иоркшър.
Уил поклати глава.
- Втора библиотека. Втора проклета библиотека. Значи няма Хоризонт?
- Именно затова се свързах с Филип - рече Хейвън. - Светът трябва да научи! Преди хората да си навредят.
Кейша въздъхна.
- Светът не е нужно да научава каквото и да било, Хейвън. Не е наша работа да му казваме. Дългът ни е към Библиотеката.
- Къде са книгите за двайсет и седма година? - попита Уил.
Кейша махна с ръка нататък по прохода.
- Чак в другия край.
- От девети февруари ли започват? - попита Филип.
- Да.
Уил поклати изумено глава.
- Но защо тук? Защо в Иоркшър?
Филип върна книгата на мястото ѝ и тръгна към далечния край на залата. Останалите го последваха.
- Няма нищо записано, всичко се предава от уста на уста в рода ни и кой знае каква част е истина и каква не е. Но се твърди, че в края на тринайсети век едно момиче, също Лайтбърн, било в манастира Вектис на остров Уайт. Там забременяло и избягало обратно тук, в дома си. Казват, че името ѝ било Клариса, но няма начин да се разбере дали е истина. Твърди се също, че детето ѝ се казвало Адам. Тогавашните Лайтбърн разбрали, че техен дълг е да служат на Библиотеката. Разбираме тази отговорност и днес, нали така, Хейвън?