- Да - промърмори под нос момичето.
- Значи бележката „Край на дните" от Вектис означава нещо друго - рече Уил.
- Край на дните във Вектис, предполагам. Явно Клариса е била опако момиче, което е довело до упадъка на манастира. Само се надявам моята Хейвън да не е толкова опака, че да навлече същото върху нас.
Момичето заплака, но внезапно нещо го накара да млъкне. Филип бе хванал ръката му и я стискаше здраво.
Отначало Кейша пренебрегна постъпката на момчето.
- В продължение на повече от седемстотин години Лайтбърн сме библиотекари. Това ни е работата. Затова сме се родили на този свят. Тук има много книги, може би милион, ако не и повече. Никога не сме ги броили. Не ги четем. Съхраняваме ги. Тези книги са от Бог, а ние сме богобоязливи хора. Така и не знаехме какво е мястото ни в голямата картина, докато ти не разкри историята около Зона петдесет и едно. По онова време говорехме само за това. Благодарни сме, че научихме.
- Радвам се, че съм помогнал - рече Уил.
- Вие двамата, хайде - обърна се Кейша към момчето и момичето. - Хейвън, време е да им покажем какво има зад другата врата.
16.
И Бао беше в лошо настроение. Седеше сам в кабинета си в служебното си жилище в Джуннан-хай, недалеч от Забранения град. Къщата на генералния секретар Уън беше на един хвърлей в силно охранявания комплекс, но беше малко вероятно двамата да си ходят на гости на чай и сладкиши. Напоследък дори на него му беше трудно да се добере до стареца.
Кабинетът му беше пълен предимно с китайски книги, колекцията на живота му. Въпреки че водеше кампанията за модернизиране и премахване на книжните издания от училища и университети и замяната им с електронни, Бао се наслаждаваше на удоволствието да държи в ръце тежките традиционни томове, макар че новата библиография на генералния секретар Ху Дзинтао, чието управление бе приключило преди петнайсетина години, лежеше неотворена в скута му.
Отпи дълга глътка от „Саутърн Комфорт" и изчака сладкото тръпчиво усещане да измине пътя от езика до мозъка. Беше развил вкуса към напитката, когато беше представител на страната в Обединените нации и сега си внасяше на кашончета. Отпи още една глътка и се отпусна в креслото си. Жена му беше излязла на вечеря с приятелки, така че беше сам в къщата. Разсмя се при тази мисъл. Сам означаваше той и шестчленният му екип, който живееше с него. Повика енергичния си млад секретар и му каза да предаде на прислужницата да му приготви гореща вана и да извика масажиста. Смяташе да прогони напрежението от тялото и ума си с пиене, киснене и масаж.
Днешната среща с Уън бе минала лошо. И Бао смяташе, че е представил убедителни доводи в полза на незабавни действия, но Уън се оказа непреклонен.
Старецът го изслуша внимателно, като пафкаше една след друга цигари „Червена пагода". И Бао така и не можеше да разбере как генералният секретар се е разминал с рака на белия дроб. Винаги се бе дразнил безкрайно, че ЦРУ знае датата на смъртта на Уън или че е ОХ, а самият той е лишен от тази информация. Горчилката беше невероятна.
- Виж - рече Уън, след като И Бао приключи с препоръките си. - Вече реагирахме остро. Отзовахме посланика си. Започнахме серия военни учения покрай границата с Тайван. Не мислиш ли, че е по-добре да изчакаме и да видим до какво ще доведат тези действия?
- Не смятате ли, че изпращането на предупредителните картички до посланика и екипа му във Вашингтон бяха последната капка? - отвърна И. - Унижението е недопустимо. Не става въпрос само за мен. И други членове на Политбюро са на моето мнение.
- Идеята за последни капки не ми харесва - озъби се Уън. - Винаги може да се добави още една. И не забравяй, че американците категорично отричат да имат пръст в цялата работа. С какви доказателства разполагаме?
- Разбира се, че ще се крият зад отрицанията - заяви И. - Генерал Бо ми каза, че е деветдесет и девет процента сигурен, че картичките са пуснати от агенти на Грум Лейк.
- А, деветдесет и девет процента, значи - презрително се ухили Уън, показвайки жълтите си зъби. - Няма да въвлека страната във война, ако не съм сто процента сигурен.