- Ако са обречени, обречени са - сприхаво рече тя.
- Както кажеш - напевно отвърна Франклин. - А сега бягай. Бих искал да остана замалко сам и да се отдам на размисъл, както подобава на един монах.
Тя се намуси и се заинати.
- Върнете ме обратно в Иоркшър и ще ви покажа най-изумителни неща. Неща, за които не сте и помисляли.
- Какви неща?
- Доказателство, че има Бог на небето. Доказателство, че Той определя съдбата на хората.
Франклин повдигна вежда.
- Кажи ми за какво доказателство става дума.
- Не! Ако ви кажа, няма да ми повярвате. Трябва да откупите свободата ми и да ме отведете у дома с каруца, под ваше покровителство.
- До Иоркшър? Невъзможно! Имам неотложни дела, скъпа. И скоро трябва да се върна във Филаделфия. Тя замълча за известно време и накрая рече:
- Тогава ме заведете на едно друго място. На остров Уайт. Чували ли сте за него?
- Да, чувал съм.
- Далеч ли е?
- Не много. На един ден път от Лондон. Какво има на остров Уайт?
- Там също има доказателство. Сигурна съм.
20.
Беше късен следобед и слънцето над долините почти не можеше да им предложи светлина или топлина. Стадата овце започваха да се скупчват, соколи се понесоха по топлите течения в небето, издебвайки последната си храна за деня. В сгъстяващия се здрач екипът на МИ-5 доближи фермата Лайтбърн.
Роб Мелроуз слезе от колата и се обърна към Ани.
- Господи, можеш ли да си представиш да живееш на подобно място? Средновековието май още не е свършило тук.
Тя погледна нагоре към стръмните склонове на хълмовете.
- Мисля, че е прекрасно.
- Да, бе - отвърна Мелроуз. - Не очаквам проблеми, но по-добре да се застраховаме, за да не съжаляваме после. Мичъл, ела с нас, за да можем да претърсим по-добре, ако се съгласят. Дейвид, остани при колата.
Шофьорът посегна към пистолета под мишницата си, но Мелроуз го спря.
- Не показвай оръжия, ако обичаш. Не сме тръгнали на война.
Ани почука на вратата. Двамата ѝ колеги бяха зад нея. Изчака половин минута, после почука отново. Този път вратата се открехна едва-едва и Кейша надникна през процепа.
- О, здравейте - рече Ани. - Помните ли ме? Госпожица Лок от службите за сигурност? Извинете, че ви безпокоим отново, но може ли да влезем и да ви зададем още няколко въпроса?
- За какво? - последва троснатият отговор.
- Ами всъщност става дума за господина, с когото бях миналия път. Господин Пайпър. Случайно да сте го виждали?
- И той ли се е изгубил? - остро попита Кейша.
- Да, ами... така изглежда. Наистина много ще ни помогнете, ако ни пуснете да си поговорим.
Кейша кимна.
- Секунда само.
Вратата се затвори. Ани се обърна към Мелроуз и сви рамене.
- Мисля, че ще ни съдейства.
- Нали уж каза, че била дружелюбна - рече Мелроуз.
- Поне не ни тегли една - отвърна Ани.
Кени и хората му се преместиха, за да наблюдават вратата от скрита позиция от другата страна на пътя. Когато колата на МИ-5 отби на алеята на Лайтбърн, те спряха край пътя и продължиха пеша, помъкнали снаряжението си. Пресякоха река Еден при един брод и продължиха нагоре към подножието на Големия мечи хълм, който се извисяваше над тях. На около четиристотин метра от фермата успяха да си намерят удобна позиция в храсталака.
Кени гледаше през бинокъла как входната врата се отваря отново и тримата агенти влизат в къщата.
- А сега какво? - попита Харпър шефа си.
- Да се надяваме, че ще излязат с Пайпър - отвърна Кени. - В такъв случай ще ги последваме обратно до хотела или накъдето са се запътили и ще отмъкнем тихомълком кучия син, после ще го натиснем здравата, за да разберем дали не знае нещо за картичките.
- А ако излязат без него?
Кени духна в шепи, за да стопли ръцете си.
- Тогава ще продължим да търсим.
Кейша ги пусна да влязат. Камината бумтеше. Ани огледа кухнята отляво и дневната отдясно. Нямаше никого.
- Не сме виждали отново господин Пайпър - рече Кейша, като поглеждаше неспокойно към гостите си.
- Странно - отбеляза Ани. - Той каза, че ще се върне да ви пита още някои неща - излъга тя.
- Е, не е идвал.
Мелроуз пристъпи напред и вирна брадичка.
- Вижте какво, госпожо Лайтбърн, това е важен въпрос за властите и дойдох тук чак от Лондон, за да го разреша. Бихме искали да претърсим района, за да сме сигурни, че господин Пайпър не е тук.
- Казах ви, че го няма - грубо отсече Кейша. - Това не ви ли стига?
- Не намеквам, че не ни казвате истината, госпожо, но ако ми плащаха по един паунд за всяка лъжа, която са ми казвали по време на работа, досега да съм натрупал състояние. Не мога да напиша в доклада до началника си, че просто съм приел показанията на разпитвания. Настоявам да ни позволите да огледаме.