Тя приближи и нагласи възглавницата на мястото ѝ. Гърдите ѝ почти докоснаха лицето му. Светът на живите звучи добре, помисли си той. Само че имаше нужда от уточнения.
– Къде съм?
– В Маями. Това е Институтът по кардиология.
– Мразя Маями.
Тя се разсмя.
– Това гърло ще ме убие - изхриптя той.
– Ще ви дам нещо облекчаващо. Извадихме тръбата в два часа. Сега е шест сутринта.
Той посочи към чатала си.
– Можете ли да махнете и това?
– Скоро ще дойде и неговият ред.
В главата му се оформи по-важен въпрос.
– Какво се е случило с мен?
– Получихте инфаркт. При това масивен.
– Откога съм тук?
– От пет седмици. Прекарахте една седмица в Панама Сити, преди да ви преместят при нас.
– Господи.
Дойде флеботомист да му вземе кръв. Лаборантката му се усмихна и убоде възпалената му синьо-черна ръка.
Сестрата му смени системата.
– Уведомихме съпругата ви, че сме ви махнали тръбата. Скоро ще пристигне. Доктор Розенберг ще мине на визитация след около час. Тя ще ви разкаже какво се е случило.
– Тя?
– Да, тя.
– Май съм заобиколен от жени.
Това не прозвуча като оплакване.
Косата на д-р Розенберг беше свирепо прибрана назад. Бе абсолютно делова и определено не спадаше към жените, които инстинктивно привличаха Уил, но в този случай той имаше предостатъчно време за нея.
Тя му обясни какво се бе случило. Разкъсана плака високо горе в предната низходяща артерия, която поради слабия поток кръв в другите съдове оставила голяма част от лявата камера, основния изпомпващ мускул, слаба и безполезна. Сърцето му пострадало тежко.
В миналото възможностите му се свеждали до механична помпа - машинка, която щеше да го остави в болницата завинаги вързан към батерии, или до трансплантация на сърце с всички произтичащи от нея рискове.
– Майната му на миналото - изхриптя Уил и мъчително засмука ябълков сок през сламка. - Как стоят нещата сега?
– За щастие настъпи революция в терапията след инфаркт на миокарда - отвърна Розенберг. - Дадохме ви „Миостем“, наскоро одобрен от Федералната служба за лекарствата и храните препарат от стволови клетки. Инжектирах ви ги направо в поразените области чрез катетър. Справят се великолепно. Все едно да засадиш оголена поляна. Още имате няколко голи петна, но би трябвало да се възстановите напълно.
– Значи ще бъда както си бях?
– Случайно да сте маратонец?
– Не и в този живот.
– В такъв случай всичко ще бъде както преди.
– И сексът ли?
– Пациентите обикновено задават този въпрос, но не и през първата минута - развеселено отвърна тя. - Сексуалната активност няма да представлява проблем.
„Щом ще мога да ловя риба и после да чукам, значи всичко е наред“, помисли си Уил.
Поне до девети февруари.
Когато Нанси пристигна, Уил седеше изправен, със сресана коса и измити зъби. Инстинктивно се ухили по онзи глуповат начин, по който се усмихваше винаги, когато е оплескал нещата.
А тя просто стоеше до леглото му и плачеше.
– Здрасти, дечко - каза ѝ той.
Изглеждаше толкова малка и крехка. „Отслабнала е, помисли си той. - Горкото хлапе. Ама че гадости ѝ причинявам“.
Когато Нанси беше по-млада, стресът я караше да пълнее. Сега беше обратното. През първите години на брака им той си позволяваше малки забележки, които първо я депресираха, а после я накараха да мине на диета. Но когато тя стигна средата на трийсетте и започна сериозно да се катери по стълбицата на ФБР, нещо се промени. Може би заради напрежението от отговорната работа, товара на брака с тип като него или заради усилените упражнения всяка сутрин, но тялото ѝ стана стройно и стегнато. Уил нямаше основания за оплакване.
Разликата им беше почти двайсет години. Тя все още бе сравнително млада жена; той пък влизаше в капризните си години, както сам се изразяваше. Смяташе се за прекалено предвидим, докато за него Нанси бе променлива като вятър. Понякога избухваше като бомба, настоятелна и адски самоуверена, друг път се държеше като пале, жадуващо за внимание и изтерзано от съмнения. Понякога горчиво се оплакваше, че ѝ се налага да живее във Вашингтон, и то като самотен родител, с което го караше да се чувства долнопробен егоист, друг път заявяваше, че ѝ е дошло до гуша от бюрокрацията в столицата и страшно ѝ се иска да си обере крушите и да се премести във Флорида.
А сега и това.
– Аз не... - така и не успя да завърши изречението.
– Ела тук - каза той.
Перилата на леглото бяха свалени. Тя се наведе и го целуна, като измокри бузата му със сълзите си. Той я прегърна със свободната си ръка, онази без системата. Опита се да я притисне към себе си, но беше слаб като котенце.