Лора се прибра у дома, свали подгизналото си палто и седна да види новините.
- Как мина тренировката? - попита я Грег.
- Добре, предполагам.
- Изглеждаш уморена.
- Спах добре. От притеснението е.
- Някакви новини за татко ти?
- Никакви.
- Ник се обади - каза Грег. Синът им, който учеше в подготвително училище в Масачузетс, беше на годините на Филип. Нанси и Лора бяха бременни по едно и също време и на Уил едва не му се наложи да избира на кое раждане да присъства - на първия си син или на първия си внук.
- Всичко наред ли е? - попита Лора.
- Добре е. Просто искаше да знае дали има нещо ново за тях. - След кратко мълчание Грег добави: - Кога се чу за последен път с Нанси?
- Вчера сутринта. Нали ти споменах?
Той кимна, сякаш си спомняше.
- И как каза, че ти се е сторила?
- Притеснена. Не е на себе си от тревога, но не може да убеди шефа си да я пусне в Англия.
- Заради Китай ли? - попита той, посочвайки телевизора.
- Тя е на пангара в Бюрото, Грег! Много добре го знаеш. Цялата история смърди за всеки с изключение на теб.
- Какво означава това? - гневно попита той.
- Извинявай - рече тя. - Не исках да те засегна. Пълна каша е.
- Да.
Тя стана.
- Отивам да си взема душ.
Той явно не беше удовлетворен и се обади след нея:
- Това, че започнах да правя малко пари, не ме превръща в злодей, нали така.
- Както кажеш - въздъхна тя и затвори вратата на спалнята.
Нетпенът на Грег го уведоми за пристигнал имейл. Отначало реши да го пренебрегне, но накрая взе устройството от масичката и му нареди да прочете съобщението.
Дрезгавият женски глас, който бе избрал за гласовите функции, измърка:
- Подател: Филип Пайпър. Относно: Само за теб и за латинските очи на Лора. Съдържание: криптирано. Съжалявам, прочитането невъзможно.
Грег буквално се втурна в кабинета си и отвори имейла на работния си таблет. Съдържанието представляваше бъркотия от машинен код с хедър, заглавна част, в която пишеше: тунелен протокол 1812.
- Какво е това, по дяволите? - промърмори той. Натисна командния бутон на нетпена си и намери работния номер на консултанта по информационни технологии на компанията.
- Здрасти, Нелсън, Грег е.
- Какво става, човече? - разнесе се спокоен глас от мобилния.
- Получих криптиран имейл с нещо на име „тунелен протокол осемнайсет дванайсет". Как да го отворя?
- Това е средство за криптиране с отворен протокол, но е много мощно. Има опити да се забрани, защото разни лоши момчета го използват за лоши работи, но все още е в употреба. Трябва ти ключ, за да го отвориш.
- Какъв ключ? Нямам нищо такова.
- В такъв случай нямаш късмет, човече. Грег повиши тон.
- Нелсън, случаят е спешен, по дяволите. Въпрос на живот и смърт, чаткаш ли? Трябва ми помощта ти.
- Ясно, човече. Защо не ми го препратиш? Ще му хвърля един поглед.
- Няма да стане. Не би трябвало дори да говорим по телефона. Ела при мен.
- В Бруклин?
- Господи, Нелсън, та ти си в Манхатън. Какво толкова?
- Пощенският код е различен, човече.
- Вземи такси. Трябваш ми веднага.
Нелсън Федерман пристигна час по-късно с кисела физиономия на младото си топчесто лице. Грег беше казал на Лора, че го е извикал да му помогне за решаването на някакъв проблем със сайтовете, и тя като че ли прие съвсем нормално присъствието му. Въпреки че стресът до голяма степен блокираше способността й да пише, тя продължаваше да прави опити и се беше изгърбила пред древния си лаптоп.
- Здрасти, Лора - каза Нелсън. - Явно обичаш старомодната клавиатура.
- Не мога да диктувам - отвърна тя. - Прекалено дърта съм, за да променям начина си на работа.
- Последната ти книга много ми хареса. Кога излиза следващата?
Грег прекъсна празния разговор.
- Хайде, Нелсън. Времето е пари - каза той, отведе го в кабинета си и затвори вратата.
Нелсън погледна имейла и потърка рехавата си брадица.
- Виж, нещата работят по следния начин. Обикновено има предварително уговорен ключ, който е известен на подателя и получателя. Този Филип не ти ли е пращал нещо преди това?