- Полицай Уилсън - посрещна го той. - Седнете и продължете с чая. Отвън духа неприятно.
- Така е, сър - отвърна Уилсън. - Направо непоносимо.
- Разбрах, че сте се срещали с Ани Лок и Уил Пайпър, когато са пристигнали в Къркби Стивън.
- Точно така.
- Разкажете ми за тях. Всичко, което можете да си спомните. Искам да получа представа как биха се държали в подобна ситуация. Питах момчетата от МИ-5 за нея, но те реагираха така, сякаш искам да ми издадат държавна тайна.
- И двамата бяха много приятни и дружелюбни, бих казал. Срещнахме се в участъка и им помогнах да разпечатат няколко листовки със снимката на момчето.
- А Пайпър? Какво е впечатлението ви от него?
- Ами... едър тип. Не е младеж, но има вид на човек, който може да се оправя. Определено му личеше, че е страшно обезпокоен за сина си.
- А госпожица Лок?
- Енергична, бих казал. Млада и във форма. Решителна, от онези, които със сигурност ще успеят в кариерата.
- И освен това хубава.
- Съгласен.
- Пайпър като че ли има репутация на човек със слабост към нежния пол. Да сте забелязали някакви признаци на връзка между двамата?
- Извинете, сър?
- Външността може да повлияе върху преценката и вземането на решения в подобни ситуации.
Полицай Уилсън още изглеждаше объркан от въпроса.
- Мисля, че тъкмо се бяха срещнали, сър.
- Добре, довършете си чая и се върнете на поста си.
Когато Уилсън излезе, заместник-началникът се обърна към шефа си:
- Вече близо два часа не сме опитвали да се свържем. Желаете ли да пробвам отново?
- Да, защо не? Този път използвайте високоговорител. Тормозете ги на всеки пет-десет минути и сменяте интервала, за да ги дразните повече. Като онова старо китайско мъчение с водата, нали се сещате? Щом ние ще будуваме през нощта, нека и те не мигнат.
- Ферма като тази може да има достатъчно провизии за цял месец. Колко ще трябва да ги чакаме, докато излязат?
- Още сме в началото, Пол. Това трудно може да се сравнява с обсадата на Орлеан. Обкръжили сме ги от всички страни. Няма къде да се дянат. Засега не са поставили никакви искания. МИ-5 осигуриха екипировка за нощно виждане и подслушване. Американското посолство иска да знае дали Пайпър и синът му наистина са вътре, както предполагаме. Така че няма да бързаме и ще действаме стъпка по стъпка. И според правилника.
Заместник-председателят И Бао току-що беше завършил речта си пред новия випуск на Академията за военни науки на Народната освободителна армия в едно западно предградие на Пекин, когато нетпе-нът му го уведоми за криптирано повикване по виде-овръзката.
Помоли за отделна стая и директорът на академията го въведе в един от кабинетите си и го остави сам.
И Бао разви екрана на нетпена и прие повикването. Пред него се появи лицето на генерал Бо. Още по разширените му очи си личеше, че обикновено невъзмутимият генерал има да казва нещо важно.
И Бао изслуша доклада и приключи връзката с простото:
- Благодаря, генерале. Разбирам.
Затвори с благодарност очи и усети как те се пълнят със сълзи. Избърса ги с носната си кърпа и се свърза с личната си секретарка.
- Кажете на хората на генералния секретар Уън, че след десет минути ще бъда в кабинета му. Кажете им, че идвам да добавя последната капка.
Кени тропаше с крака по замръзналата земя в напразни опити да се стопли. От време на време надничаше през храстите да огледа сцената долу през оптичния мерник. Не очакваше особена активност, но човек никога не можеше да е сигурен. Това бе игра на изчакване, в която екипът му бе особено добър, но лично той предпочиташе да чака във време, подходящо за шорти и тениска.
Нетпенът завибрира в джоба му. За да не ги издаде, той го превключи на текстов режим и разви екрана. Беше приоритетно съобщение от Клепсър, шефа на електронното наблюдение в Грум Лейк. Кени седна на спалния си чувал и го прочете.
Филип Пайпър изпратил криптирано съобщение до Грег Дейвис със загадъчно заглавие. Местоположение на подателя - фермата Лайтбърн.
Кени знаеше много добре кой е Грег Дейвис. Всеки запознат с унизителното поражение на наблюдателите и Малкълм Фрейзър през 2010 г. бе наясно, че Дейвис беше връзката на Пайпър. Онзи, който разгласи информацията. И сега Пайпър вероятно използваше мобилния на сина си, за да се свърже отново с него.
„Какво става, по дяволите?'"
Кени забърза на четирийсет метра нагоре по хълма до друга група дървета, където можеше да говори тихо, без да го засекат. Направи знак на Лопес и Харпър, че всичко е наред, и се обади на Клепсър по видеовръзката.