Антонио Итурбе — Библиотекарката от Аушвиц
На Дита Краус
Докато е съществувал, блок 31 (в лагера на смъртта „Аушвиц“) подслонявал петстотин деца и няколко затворници, назначени за „съветници“, и въпреки строгия надзор, който бил упражняван върху него, разполагал с тайна детска библиотека. Била съвсем малка — състояла се от осем книги, сред които „Кратка история на света“ от Хърбърт Уелс, една книга на руски и друга по аналитична геометрия […]. В края на деня книгите, заедно с други съкровища, като лекарства и храни, били поверявани на едно от по-големите момичета, чиято задача била да ги крие всяка вечер на различно място.
Литературата върши същото, което и запалена кибритена клечка насред полето нощем. Една кибритена клечка почти нищо не осветява, но ни позволява да видим колко много тъмнина има около нея.
1
„Аушвиц-Биркенау“, януари 1944 г.
Тези офицери, които са облечени в черно и гледат смъртта с безразличието на гробарите, нямат представа, че върху тъмната кал, в която тъне всичко, Алфред Хирш е изградил училище. Те не знаят това и е наложително да не го знаят. В „Аушвиц“ човешкият живот не струва нищо. Има толкова малка стойност, че вече дори не разстрелват никого, защото куршумът е по-ценен от човека. Има камери, в които се използва газ „Циклон“, защото намалява разходите и само с един бидон може да се умъртвят стотици хора. Смъртта се е превърнала в индустрия, която е рентабилна само ако се работи на едро.
В бараката класните стаи са всъщност наредени в кръг табуретки. Няма стени, черните дъски също са невидими, а учителите чертаят във въздуха равнобедрени триъгълници, диакритични знаци и дори пътя на реките в Европа с жестове във въздуха. Има около двайсетина групички от деца, но те са толкова близо една до друга, че учителите трябва да преподават уроците си шепнешком, за да не се смесва историята за десетте божи напасти в Египет с рецитирането на таблицата за умножение.
В началото някои сметнаха, че това е невъзможно, помислиха, че Хирш е смахнат или наивен — как е възможно да учиш децата в един безмилостен лагер на смъртта, където всичко е забранено? А той се усмихваше. Хирш винаги се усмихваше загадъчно, сякаш знаеше нещо, което беше неизвестно на останалите.
„Няма значение колко училища затварят нацистите — отговаряше им той. — Достатъчно е някой да събере деца около себе си, за да им разкаже нещо, и вече имаме училище.“
Вратата на бараката рязко се отваря и Якопек, помощникът по наблюдението, се втурва към стаята на отговорника на блока Хирш. Налъмите му опръскват пода с бучки влажна пръст и балонът от блажено спокойствие в блок 31 се пръсва. От своя ъгъл Дита Адлерова гледа втренчено бучиците кал — изглеждат незначителни, но изпълват всичко с реалност, също както една-единствена капка мастило оцветява цяло ведро с мляко.
— Шест, шест, шест!
Това е сигналът, с който се предизвестява идването на есесовците в блок 31, и в бараката се надига шепот. В тази фабрика за смърт, каквато е „Аушвиц-Биркенау“, където пещите работят денонощно с гориво от тела, блок 31 е нетипична, странна барака. По-скоро аномалия. Постижение на Фреди Хирш, който бе започнал като обикновен спортен младежки инструктор, а сега участва в бягане с препятствия срещу най-голямата машина за умъртвяване в историята на човечеството. Успя да убеди германските началници, че заниманията с децата в бараката ще улесни работата на родителите в онзи лагер БIIб, който наричат „семеен лагер“, защото в останалите децата са рядкост като птиците. В „Аушвиц“ няма птици; те умират изпържени от електрическия ток по оградите.
Комендантството на лагера се съгласи да бъде създадена детска барака, но при условие да е място за игрови дейности — беше строго забранено преподаването на каквато и да е училищна дисциплина.
Хирш подава глава през вратата на стаята си и не се налага да казва нищо нито на присъстващите, нито на учителите, които са вперили очи в него. Кимва леко с глава. Погледът му е повелителен. Той винаги прави каквото трябва и очаква и другите да действат по същия начин.
Уроците секват и се превръщат в банални песнички на немски или в игри на гатанки, така че всичко да изглежда наред, когато арийските вълци подадат русите си глави. Обикновено патрулът, съставен от двама войници, влиза в бараката, но прекрачва само прага, остава няколко минути, наблюдавайки децата, понякога дори аплодират някоя песен или погалват главичката на някой малчуган и после продължават обиколката си.