Логан Бел
Библиотекарката
Любовта е най-строгото наказание за сладострастието.
Макар че Нюйоркската обществена библиотека на Пето авеню е действително (и вдъхновяващо) място, в тази художествена измислица съм си позволила доста волности в обрисуването на разположението, имената и номерата на стаите. На всеки, проявяващ интерес към реалните подробности около тази внушителна сграда, препоръчвам книгата „Нюйоркската обществена библиотека: Архитектура и декорация на сградата на Стивън А. Шуорцман“ от Хенри Хоуп Рийд и Франсис Морон.
1
Реджина Финч спря на ъгъла на Пето авеню и Четирийсет и втора улица. И от двете й страни напираха забързани тълпи и се разливаха покрай нея досущ като вълни покрай морска скала. Макар и вече цял месец да живееше в Ню Йорк Сити, още не беше претръпнала към пиковите часове.
Въпреки това не позволи на блъсканицата да помрачи настроението й. Днес беше първият й работен ден на мечтаната позиция и възнамеряваше да се наслади на всяка една минутка. Едва месец след завършване на магистратурата си по библиотекарски и информационни науки в Дрекселския университет, вече крачеше към най-уважаваната библиотека в страната.
Реджина вдигна възторжен поглед към величественото архитектурно творение в стил бозар1. Ако на света съществуваше по-разкошна сграда от Нюйоркската обществена библиотека с внушителните й стени от бял варовик и мрамор, то Реджина още не я беше виждала.
— На близнаците ли се дивите? — попита я една старица. Косата й беше толкова бяла, че чак розовееше, а костюмът й — синьо-зеленикав с лъскави позлатени копчета. В ръката си държеше инкрустиран с кристали повод, чиято каишка красеше врата на дребно бяло кученце.
— Не ви разбрах? — каза Реджина.
— Лъвовете — разясни жената.
А, да, лъвовете. От двете страни на широкото каменно стълбище, водещо към входа на библиотеката, лежеше по един бял мраморен лъв. Статуите имаха царствено излъчване и се разполагаха върху масивни каменни колони като същински часовои, бранещи съхранените в сградата познания.
— Лъвовете са наистина прекрасни — отбеляза Реджина. Съквартирантката й я бе посъветвала да не се чувства длъжна да отговаря на всяка откачалка, която я заговореше на улицата. Но Реджина идваше от Пенсилвания и възпитанието й не позволяваше да се държи грубо.
— Постоянство и Непреклонност — обади се пак жената. — Така се казват.
— Наистина ли? — попита Реджина. — Не знаех.
— Постоянство и Непреклонност — повтори жената и продължи по пътя си.
* * *
Реджина не знаеше как да каже на новата си началничка Слоун Кодцуел, че не й е нужна опознавателна обиколка на библиотеката, понеже я посещаваше редовно още от детинство. Но Слоун, снажна, сдържана блондинка от Ъпър Ийст Сайд, й беше вдъхнала страхопочитание по време на интервютата и вместо да стихва, чувството се бе засилило след назначението й.
— Не смяташ ли, че е добра идея да си водиш записки? — попита я Слоун. Реджина отвори чантата си и се разрови за химикал и бележник.
Вървеше след нея по облицования с бял мрамор коридор, чийто франко-романски дизайн открай време й напомняше за фотографиите на най-прочутите сгради в Европа. Но както баща й все разправяше, оприличаването на Централната сграда на Нюйоркската обществена библиотека с каквото и да било друго беше напразно начинание. Второ — архитектурно постижение като нея просто нямаше.
— А това тук е Обществената справочна стая — посочи Слоун.
Просторната стая, чието пълно название беше Обществена справочна стая „Бил Блас“, помещаваше редици от ниските тъмни дървени маси, оборудвани с традиционните за библиотеката лампи за четене с бронзирани метални абажури. Компютрите като че ли не бяха на място в стая, така наподобяваща стила на деветнайсети век.
— Тези компютри нямат достъп до интернет — уведоми я Слоун, съвсем очевидно отегчена от речта, която несъмнено беше изнасяла безброй пъти. — Единственото им предназначение е да улеснят посетителите в издирването на необходимите им книги, подсигурявайки каталожните номера и друга полезна информация.
Естествено Реджина познаваше системата по-подробно от всичко друго в живота си. (Едва ли на света съществуваше нещо, което да обичаше повече от систематизацията. Редът беше върховният й стремеж.) След като откриеха търсените книги, посетителите записваха заглавията и каталожните им номера върху малки листчета хартия с моливчетата от кутиите, предоставени в двата края на дългите маси. Реджина намираше облекчение във факта, че в епохата на телефонните съобщения и електронните пощи бе попаднала на единственото място, където хората използваха добрите стари молив и хартия.