— Трябва да тръгвам — обяви Слоун. — Чака ме обяд с Коалицията на читателките от Ийст Сайд.
Реджина погледна към часовника си. Колкото и да не беше за вярване, стрелката клонеше към пладне.
— Така или иначе приключихме — каза Себастиан и се изправи. — Реджина, остани за малко. Искам да ти разясня метода за отсяване на номинираните.
Слоун се обърна и ги изгледа въпросително.
— Себастиан, тя трябва да се връща на работа. — Изсмя се престорено, сякаш в израз на факта, че макар и да не беше от особена важност, служебният дълг изискваше от нея поне да го каже.
— Няма да я държа много, Слоун. Угоди ми поне този път — намигна й Себастиан. Слоун се подсмихна, предразположена от собствената си роля в съзаклятието, и излезе от стаята.
Другите членове на комисията също се изнизаха един по един. Когато останаха насаме в стаята на Управата, Себастиан я покани отново да седне пред масата. Той пак зае председателското място.
— Не виждам причина да не седнеш по-близо. Никой няма да се сърди, че си му взела мястото — увери я и погледна с усмивка четирите стола разстояние, което Реджина бе оставила помежду им. Тя преглътна и се премести на стола до него, взимайки бележника със себе си.
Не смееше да го погледне в очите.
— Реджина, радвам се, че вече си част от колектива ни. — При тази му реплика нямаше как да не вдигне очи към него. Той й се усмихна съзаклятнически — ясно защо. Тя извърна поглед.
— Та, откога работиш тук?
— От две седмици.
— От Ню Йорк ли си?
— Не — отвърна, озадачена от въпросите му. Нали уж беше останала, за да обсъждат галавечерята, не личния й живот. Себастиан я загледа с очакване, явно с надеждата да научи откъде е, ако не от Ню Йорк. — Родом съм от Филаделфия. По-точно от покрайнините — Мейн Лайн.
— Охо, аристократският Мейн Лайн — коментира Себастиан с усмивка. Сериозно ли говореше или се подиграваше с нея?
— Семейството ми не са аристократи — заяви с отбранителна нотка в гласа.
— И кога се пресели в Ню Йорк?
— Преди месец.
— Еха. Значи без майтап си новобранец.
Жегна я искра на раздразнение.
— Не съм новобранец що се отнася до литературата. Завършила съм cum laude3 библиотечни и информационни науки. — Хъм, защо му разправяше подобни неща? Нима я интересуваше какво е мнението му за нея?
Той кимна, сякаш обмисляше новата изобилна информация.
— Предполагам, четеш бързо? И харесваш художествена литература?
— Да — отвърна тя и скръсти ръце.
— Кои са любимите ти автори?
Тя го изгледа с преценяващо око.
— Съвременни или класически?
— Независимо.
Той се подсмихна, очевидно впечатлен или най-малкото приятно изненадан. Държанието му й се стори покровителствено и дразнещо, но да не се казваше Реджина, ако въпросите му я сломяха духом.
— Ами, бих започнала с Хенри Джеймс.
— А, да. „Звярът в джунглата“.
Тя погледна изумена.
— Чел си го?
— Не се озадачавай толкова. Защитил съм магистратура по английска литература. И за да отговоря на въпроса ти, да, чел съм го. Един от любимите ми разкази е.
— Само един от тях?
— Бих казал, че някои от кратките творби на Реймънд Карвър заемат първите места в списъка ми.
Тя кимна. Реймънд Карвър си беше Реймънд Карвър.
— Е, доволен съм — отбеляза той и плесна с ръце. — Поне вече знаем, че барометрите ни са синхронизирани по отношение на кратките художествени произведения. — Очите му искряха. — А как стоят нещата със съвременните автори?
Тя се позамисли, мъчейки се да разсее мъглявината, внезапно появила се в съзнанието й. „Какво по-нелепо от това — защо й беше да му се доказва по какъвто и да било начин? Изобщо не я интересуваше дали е защитил магистратура по английска литература или лесовъдство.“ По литературните въпроси се чувстваше в свои води.
— Джес Уолтър. Всеки един от романите му е удивителен и всеки се отличава от останалите. След това бих наредила Том Перота, Майкъл Шейбон…
— Интересно — отбеляза той, сякаш думите й го бяха навели на някакво прозрение.
— Кое?
— Всичките ти любими писатели са от мъжки пол. Явно намираш общ език с мъжете.
Сериозно ли? Наистина ли не беше споменала и една писателка? Пак почувства как раздразнението се надига в гърдите й. За какъв се мислеше този, че тълкуваше така свободно отговорите й и ги анализираше като с някакъв литературен вариант на Роршаховия тест?
— Не разбирам накъде биеш. И между другото изобщо не си мисли, че си ми замазал очите. Всичките тези приказки по литературни въпроси не променят факта, че си от онези хора, които си позволяват… които си позволяват да… — Думите й заседнаха в гърлото. Внезапно осъзна, че напорът на възмущението й я бе натикал в ъгъла.