— Нося всичко необходимо в чантата си, ако искаш да знаеш.
— Надявам се това включва и моята книга.
Тя нагласи чантата на рамото си и каза:
— Всъщност не.
— Отивай да я вземеш.
— Моля? — Ама че нахалник!
— Гледаш ме, все едно че ти казах нещо скандално. Нали на картичката пишеше „Домашното ти“? Тоест „Вземи книгата у дома“. Нали така?
— Хубаво… само дето не проумявам защо точно ти ще ми възлагаш домашно?
Той се усмихна и на дясната му буза цъфна симпатична трапчинка.
— Май ми се ще да ти стана учител. — В следващия момент лицето му придоби сериозно изражение, но очите му не се отлепиха от нея. — Ще се изненадаш колко можеш да научиш от мен.
Тя преглътна шумно.
— Хайде де… угоди ми — подкани я той.
Реджина въздъхна и реши да поиграе по свирката му. Поне за малко.
Тръгна нагоре по стълбището.
— И по-живо — провикна се той след нея. Тя се обърна и го изгледа кръвнишки, а той се разсмя в отговор — сърдечен, гръмък смях, който успя да изтръгне усмивка и от нея.
Спор нямаше, голям чаровник беше. „Но това вече е пълна лудост“ — каза си наум. Защо позволяваше на този тип да я командва? Не можеше да си обясни кое я караше да му се подчинява — любопитно й беше какво си е наумил или както винаги се стремеше да откликва на желанията на околните, или пък, което беше най-жалкият вариант, нямаше силата да устои на притегателния му чар.
Какъвто и да беше случаят, сега подтичваше по коридорите на библиотеката. Стигна до бюрото си, взе книгата и я притисна с една ръка към гърдите си, учудена от теглото й. В този момент я осени смущаваща мисъл: ами ако не я беше дочакал?
Недоумяваше защо подобна идея я изпълваше с напрежение? И какво ако си беше тръгнал? Просто щеше да отпише цялата случка като едно от шантавите очарования на Ню Йорк.
Но като излезе през масивната врата, моментално го забеляза. Чакаше я.
За пореден път се наслади на безупречния му вид — от идеално пасващия костюм до лъскавите обувки. Контрастът между това съвършенство и размъкнатата й пола и проста блуза с къси ръкави я накара да се почувства неловко за пръв път от заешката си година в колежа.
— Искаш ли да я нося? — предложи той. Тя му подаде книгата. — След теб — подкани я и посочи с ръка към Пето авеню. Реджина тръгна плахо по стълбите и той я последва.
Лъскав черен мерцедес ги чакаше на ъгъла на Четирийсет и втора улица. Себастиан й отвори едната задна врата.
— Къде отиваме? — попита го тя колебливо.
— На вечеря. Не получи ли бележката ми?
Тя се намести бавно на задната седалка и Себастиян влезе след нея.
Зад волана седеше костюмиран шофьор. Щом и двамата се качиха в колата, запали двигателя и тръгна, явно предварително уведомен за посоката.
— Нося и другите книги — каза Реджина. — Романите.
Себастиан кимна.
— Може пък да откриеш следващия Том Перота.
Тя го изгледа подозрително.
— Подиграваш ли ми се?
— Не — възрази той с усмивка, клатейки глава. — Защо ми е да те подигравам? Все някой ще открие следващия велик писател. Защо пък да не си ти?
— Не знам — каза Реджина, все още несклонна да му повярва, че говори сериозно.
Колата се запъти към жилищната част на града, възпрепятствана от натоварения трафик.
— Позволи ми да ти задам един въпрос? — подхвана Себастиан. — Защо се премести в Ню Йорк?
— За да работя в библиотеката — отвърна тя неуклончиво.
— Това ли е единствената причина?
— Ами, да — потвърди тя, но веднага усети нужда да коригира отговора си: — Струва ми се достатъчна причина.
— Знам ли? — каза той с предизвикателна искрица в очите. — Дали?
Почувства се приклещена в ъгъла и незабавно отвърна на атаката му:
— Тогава ти защо се премести?
— Не съм се местил. Тук съм отраснал. Но и да не бях, несъмнено щях да се преместя в Ню Йорк. Повечето ми познати от други места не толкова се преселват тук, колкото се изстрелват тук — за да оставят белега си.
— Или пък за да избягат от нещо — сети се за майка си Реджина. Моментално съжали за коментара си, но за щастие той не задълба в темата.
— Искаш да кажеш, че никога не си си се представяла като актриса или модел например?
Тя скръсти ръце, вече напълно убедена, че й се подиграва.
— Не — отвърна сухо.
— Интересно. Повечето жени с такъв външен вид биха. Не е за вярване колко си непросветена за красотата си.
Тя усети как се изчервява. Не че никога не беше получавала комплименти; хората често й казваха, че има хубави очи и копринена коса. Наричали я бяха „сладурана“. Никога не се тревожеше за кожата и теглото си като повечето от приятелките си. За сметка на това не можеше да се похвали с дълги крака, носът й беше твърде широк, а горната й устна — прекалено тънка, за да се доближи до съблазнителното излъчване на Скарлет Йохансон, Ким Кардашиян или Анджелина Джоли. Определено никога не се беше чувствала обект на пламенно желание и вероятно вината беше отчасти нейна, понеже не се възприемаше като достойна за подобни страсти.