Трафикът се поуспокои и бързо оставиха Парк Авеню зад гърбовете си. Стигнаха до Петдесет и седма улица и шофьорът паркира пред сграда, която Реджина веднага разпозна — петдесет и два етажният хотел „Четири сезона“, проектиран от Йау Минг Пей. Запозната беше с много от архитектурните постижения на Пей. Той беше един от кумирите на баща й.
Портиерът на хотела им отвори вратата на колата. Себастиан излезе пръв, после й подаде ръка. Реджина се поколеба за момент, но дори инстинктивната й съпротива нямаше как да я подготви за тръпката, която мина през тялото й като електрически ток при допира му.
Той я поведе към облицованото с блед варовик фоайе, с очевидно вдъхновен от ар деко интериор и таван, висок поне десет метра.
— Ще те изчакам тук — каза Себастиан и й подаде ключ-карта. — За стая 2020 е.
Тя погледна картата, без да я докосне.
— Не разбирам.
— Нали не си си въобразила, че е удачно да отидеш на вечеря с този тоалет? — попита я той. Тя усети как се изчервява, но се зачуди дали коментарът му я засрами или по-скоро я засегна.
— Щом не мога да се появя в този си вид в ресторанта, май е по-добра идея да отидем другаде.
Той я погледна сериозно и очите му пак поставиха онова познато предизвикателство.
— Сериозно ли говориш? А аз си мислех, че човек с твоята любознателност би се възползвал да опознае и някоя друга страна на живота.
Думите му я подсетиха за, чувството, което я тормозеше, откакто се помнеше: страха. Страх от последствията, в случай че не постъпи правилно, че не подходи предпазливо, че не се представи върховно. После в съзнанието й изникна и страхът от пропуснатото — от чувството вечно да си страничен наблюдател.
И взе ключ-картата.
10
Двайсетият етаж беше пуст. Тя закрачи по луксозния мокет на коридора, убедена, че всеки момент някой ще я спре и ще я попита какво прави тук. Никой не я спря.
Намери стая 2020 и пъхна картата в процепа на механизма, почти сигурна, че вратата няма да се отвори. Но като натисна месинговата брава, тя поддаде лесно под дланта й.
Вътре я посрещна меланж от кремаво и розово, светло дърво и бял мрамор. Интериорът беше консервативен, но модерен. Беше си го представяла доста по-охолен, като се имаше предвид пищността на фоайето, но в ненатрапващата се изтънченост на обстановката се криеше учудващ уют. Южното изложение на прозорците предлагаше смайваща панорама на града, и то от най-високата точка, от която някога беше го виждала.
— Реджина?
Незнайно откъде изникна някаква жена и Реджина едва не си глътна езика от уплаха.
— Стреснахте ме! — оплака се веднага щом успя да си поеме дъх.
— Съжалявам, не исках да ви изплаша — извини се жената с насечения си британски акцент. Беше облечена в бели дънки и тюркоазно синя туника. Медната й коса беше прибрана в хлабав кок, а шията и ръцете й бяха украсени с шикозни платинени бижута. — Аз съм Джес.
Себастиан ме помоли да съм на разположение, в случай че ви е нужна помощ.
— Вие… за него ли работите?
— Работила съм с него — отвърна Джес. — Занимавам се с коафьорство и гримьорство. Но в момента просто му правя услуга. Реши, че може да съм ви от полза.
Реджина кимна, все едно че всичко й се виждаше напълно нормално.
— Вечерният ви тоалет е в спалнята — каза Джес, сочейки вдясно. — Не се колебайте да ме извикате, ако съм ви нужна. И облечете всичко, което Себастиан ви е подбрал. Твърдо настоя да не пропуснете нищо. Себастиан държи изключително много на детайлите, както вероятно сте забелязала.
Не, не беше забелязала. Но вече започваше да придобива идея.
Реджина отиде в спалнята. Върху луксозната спалня имаше две пазарски торби и един калъф за дрехи. На калъфа пишеше „МИУ МИУ“. Едната от пазарските торби беше розова с черна копринена панделка и надпис „АЖАН ПРОВОКАТЬОР“. Другата беше оранжева, от „ПРАДА“. Последната марка познаваше, за разлика от първите две.
Реши да започне с познатото и посегна първо към торбата на „Прада“. Вътре намери три кутии за обувки. Отвори едната и видя черни затворени обувки с високи токчета, достатъчно консервативни, за да прилегнат на вкуса й. Самите токчета обаче бяха съвсем друг въпрос — високи поне десет сантиметра и метални. Приличаха повече на клинове или пирони, отколкото на част от моден аксесоар.