Слоун не се задържа задълго в стаята и високите токчета на елегантните й обувки затракаха по мраморния под. Прибрала беше правата си коса в спретната ниска конска опашка, а целият й тоалет беше с марка „Ралф Лорън“. Реджина нямаше как да не забележи, че подобно на съквартирантката й, и Слоун Колдуел я огледа от глава до пети и й издаде негласна присъда: лош вкус, лош вкус, непростимо лош вкус. Направо се питаше дали пък не съществува таен манхатънски дрескод, с който всички освен нея бяха запознати. Откакто се беше преместила в големия град, бе започнала да се чувства като някое от извънземните във филма „Нашествието на крадците на тела“ — почти минаваше за част от цялата картинка, но загледаше ли се някой по-внимателно, веднага я разконспирираше.
— Ето че стигнахме й до сърцето на библиотеката, Главната читалня.
В детството й бащата на Реджина често пътуваше до Ню Йорк по работа и понякога я взимаше за компания. Пътуваха заедно във влак на „Амтрак“, а сплотяващият ритуал включваше и обяд в „Серендипити“ и посещение в Централната сграда на Нюйоркската обществена библиотека на Пето авеню. До ден-днешен Главната читалня „Роуз“ така стихийно й навяваше спомени за баща й, че винаги й трябваше поне минута да дойде на себе си.
Реджина поспря, за да прочете надписа над вратата — извадка от полемическия трактат „Ареопагитика“ на Милтън, публикуван през 1644 г. и един от най-знаменитите протести срещу цензурата: „A good Booke is the precious lifeblood of a master spirit, imbalm ’d and treasur ’d up on purpose to a life beyond life“ (трети абзац)2.
Залата беше пленителна; огромните й размери винаги я бяха зашеметявали. Таванът се намираше на удивителната височина от петнайсет метра — което го правеше едва три метра по-нисък от този на стандартната колониална къща. На широчина стаята се простираше на двайсет и четири метра, а на дължина — на деветдесет метра: горе-долу колкото разстоянието между четири пресечки. Гигантските сводести прозорци пропускаха обилна слънчева светлина, а таванът беше същинско произведение на изкуството, изобразяващо сини небеса и облаци, дело на художника Йоханес Айналем, обрамчено с изкусна позлатена резба на херувимчета, делфини и свитъци. Но най-любимата й част от залата бяха внушителните дървено-бронзови полилеи на четири нива с красивите им заплетени инкрустации между крушките.
Слоун спря пред Бюрото за отдаване на книги в предната част на стаята. Бюро беше слабо казано: масивната, сложно украсена мебел от тъмно дърво се простираше до половината дължина на читалнята и реално изпълняваше ролята на команден център. Състоеше се от единайсет гишета със сводести прозорчета, разделени помежду си с дорийски колони.
Слоун се приведе и надникна през едно от гишетата.
— Пристигнахме… това е новият ти дом.
— Ще работя на Бюрото за отдаване на книги? — озадачи се Реджина.
— Точно така — отвърна Слоун.
— Но… дипломата ми е в сферата на архивирането и съхраняването.
Слоун я изгледа критично с една ръка на хълбока. Маникюрът й беше напълно съвършен.
— Недей да се изхвърляш. Интелигентна си, но това важеше и за останалите кандидати за тази позиция. Ще се изкачиш в йерархията с труд, както правят и другите. Пък и в момента Маргарет отговаря за архивирането. Запознахте ли се? И тя самата се е съхранила в завидна форма, като се има предвид, че е тук още от първата копка.
Реджина почувства как стомахът й се преобръща. Работата на Бюрото не можеше да се определи като интелектуален труд. От нея се очакваше единствено да си седи на стола, да приема бележките на посетителите, да въвежда исканията им в компютъра и после, след като някой служител й донесеше книгите от дадена стая или етаж, да ги предава на посетителите, които през това време послушно са чакали на някоя от масите с номерче в ръка.
Реджина направи всичко възможно да не изпадне в паника. Все отнякъде трябваше да започне, нали така? А и можеше да е къде-къде по-зле: можеше да я пратят на Бюрото за връщане на книги.
Важното в случая беше, че е стигнала дотук — най-накрая можеше да се нарече библиотекарка. И възнамеряваше да докаже, че е достойна за поста си.