Дезориентирана от непривичното внимание от страна на мъжкия пол, непознатото разположение на фоайето и крайно чуждия й тоалет, Реджина едва не се блъсна в Себастиан.
— О, за малко да те подмина — наби рязко спирачките тя.
Очите му я обходиха от главата до петите. Дойде й наум, че той знае какво носи под роклята си и я досрамя. Очакваше да й отправи комплимент за новия тоалет, но той и дума не продума, само я прецени с палещ, нетрепващ поглед.
После се пресегна към чантата на „Олд Нейви“, с която не се беше разделила, и я свали от рамото й.
— Това е абсолютна безвкусица.
— Е, ти така мислиш. На мен ми върши отлична работа.
След като нанесе леката си корекция, Себастиан я огледа отново, този път одобрително, и й предложи ръката си. Тя вдигна очи към него и обхвана с китка лакътя му като кокетна дебютантка, поканена на котильон. Предполагаше, че ще се запътят към хотелския ресторант, но вместо това той я поведе навън.
— Няма ли да вечеряме тук?
— Не — отвърна той. — Любимият ми ресторант в околността затвори врати по-рано тази година — „Л’ателие де Жоел Робушон“ — сподели й с усмивка. — Но не се тревожи, градът ни не страда от липса на първокласни ресторанти.
Отвори й вратата и тя пак се качи в мерцедеса, този път доста по-внимателно заради високите токчета и роклята.
Мерцедесът потегли по Парк Авеню. Тъкмо се беше наместила, когато колата спря на Шейсет и пета улица.
Шофьорът заобиколи, за да й отвори вратата, и Реджина слезе пред възхитителна сграда в неокласически стил. Над входната врата с големи букви бе изписано „ДАНИЕЛ“.
Като прекрачи прага, Реджина се озова в дворец с висок поне пет метра декоративен таван, балюстради, сводове и изваяни пиластри. Класическата архитектура беше балансирана със съвременна мебелировка и драперии с наситени, неутрални цветове — орехови и кремави, които караха червеното на столовете да изпъкне. Салонът се къпеше в топлата светлина на внушителни полилеи и стенни свещници. Убедена беше, че майка й би се впечатлила от картините. От всяко кътче лъхаше изтънченост и Реджина се радваше, че в крайна сметка е угодила на Себастиан и се е преоблякла.
Главният келнер поздрави Себастиан излиятелно.
— Към салон „Белкур“, господин Барнс — съобщи му и Себастиан й махна да го последва. Докато вървеше след келнера през голямата зала, отново чувстваше хорските погледи върху себе си и вложи допълнително старание да се закрепи върху токовете си. Представи си се като Джулия Робъртс в „Хубава жена“, издокарана в прелестната червена рокля и хванала под ръка Ричард Гиър.
В стомаха й вибрираше странно напрежение, главата й се маеше от вълнение.
Главният келнер отвори вратата на частна стая, която вероятно би побрала стотина човека, но съдържаше една-единствена маса. Дръпна стола на: Реджина и тя седна сковано, а Себастиан се настани срещу нея.
— Не пречеше да хапнем в общия салон — подсмихна се тя смутено. — Тук е прекалено просторно.
Сомелиерът донесе менюто с вината, но Себастиан изобщо не го погледна.
— Ще поръчаме меню „асорти“, така че ти прецени с кое вино да го комбинираш — каза на служителя. После се обърна към Реджина: — Менюто „асорти“ се състои от осем блюда. Надявам се, не бързаш за някъде?
Реджина само поклати глава, опитвайки се да преглътне надигащата се паника. Какви теми щяха да обсъждат в продължение на осем блюда? А и колко божествена трябваше да е храната, за да закове някой на стола му за толкова много сервиране и отсервиране?
— Изглеждаш пленително. Роклята ти отива.
— О, благодаря — заби поглед в чашата си за вода Реджина. — Улучил си идеално размерите на всичко.
— Прекарал съм доста време в съзерцаване на женското тяло — отбеляза той. Коментарът му я накара да се изчерви, но в следващия момент осъзна, че навярно визираше професията си на фотограф.
Келнерът пристигна с ордьоврите „Амюз буш“. Подреди по три бели чинийки пред всеки от двамата и обяви:
— Мозайка от угоена кокошка и дайконски репички, желе от диви гъби и салата от свежи зеленчуци.
— Благодаря ви — каза учтиво Реджина и й се прииска да познае поне едно от ястията пред себе си. Тогава Себастиан й намигна и стомахът й така се сви, че едва ли щеше да приеме дори хапка.
11
Реджина се поровичка из храната в чинията си, а като вдигна поглед, Себастиан се взираше в нея.