Никога досега не беше живяла със съквартирантка. По време на колежанските й години, майка й беше настояла да живее вкъщи, вместо в някое от общежитията на Дрекселския университет, разположени в Сентър Сити, Филаделфия, на не повече от двайсет минути път с кола от къщата им в предградията. Съжителството с Карли я беше подтикнало към прозрението, че навярно майка й е имала прекалено голямо влияние върху социалния й живот през последните няколко години. Наблюдавайки бурните любовни авантюри на Карли, Реджина започваше да се чуди защо и тя самата не взимаше по-дейно участие в играта. Отчасти вината принадлежеше на майка й — толкова негативни бяха възгледите й по отношение на срещите с момчета, че нямаше смисъл дори да се пробва. Малкото й романтични вечери се бяха оказали такова разочарование, че изобщо не оправдаваха лъжите и споровете с майка й. Но напоследък Реджина започваше да се пита дали пък не беше пропуснала нещо важно.
Що се отнася до Карли — на Реджина й бяха нужни няколко седмици да разбере защо изобщо й беше притрябвала съквартирантка. Наглед притежаваше непресъхващ поток от пари, поне когато ставаше дума за дрехи. Из целия апартамент се подмятаха пазарски торби от „Барнис“, „Алис енд Оливия“ и „Скууп“. Реджина нямаше понятие от мода, но знаеше, че въпросните бутици са на светлинни години от „Филийнс“ и „Таргет“, откъдето тя пазаруваше. Освен това Карли редовно посещаваше „Бъмбъл енд Бъмбъл“, на чиито фризьори поверяваше грижите за дългата си изрусена на кичури коса, а и вечно киснеше по ресторанти. Реджина веднъж не я беше видяла да си приготви дори мюсли. В редките случаи, когато сутрин се будеше в апартамента им, обикновено поръчваше и бърканите яйца от ресторант.
Мистерията беше разбулена по време на един среднощен сексмаратон в кухнята. Карли и тазвечерното й завоевание я бяха събудили в два през нощта, един час след което Карли бе овикала партньора си, задето бил прекалено шумен. „Ще травмираш съквартирантката ми“ — беше го обвинила, на което типът беше отвърнал: „Изобщо не разбирам защо живееш със съквартирантка. Все пак баща ти е Марк Ронак“. Карли му беше обяснила, че не ставало дума за пари; родителите й настоявали да живее с друго момиче от „съображения за безопасност“. Двамата бяха прихнали да се смеят, а той беше добавил: „Хубаво е, че си имаш надзирателка да те държи под око. Иначе кой знае каква пройдоха щеше да станеш“.
Разбира се, Реджина веднага беше проучила Марк Ронак в Гугъл и се беше информирала, че бащата на Карли е основателят на най-голямото продуцентско студио за хип-хоп музика в страната. Тази дребна подробност беше отчуждила допълнително Реджина от съквартирантката й; идеята някой от нейните родители да слуша хип-хоп — или дори поп музика — й се струваше напълно недопустима. Бащата на Реджина бил на трийсет и пет, когато се родила, и беше починал осем години по-късно. По професия беше архитект и слушаше единствено опера. Майка й беше челистка от класическата школа, наслаждаваше се само на класически композиции и не позволяваше на Реджина да пуска никаква друга музика вкъщи. Алис Финч работеше като лектор в Музея на изкуствата във Филаделфия и признаваше музиката, изобразителното изкуство и литературата единствено в класическата им форма: вариации като поп музиката, авангардното изкуство и булевардната литература нямаха място в дома й.
— Как мина първият работен ден? — попита я Карли, откъсвайки поглед от последния брой на „W“. Беше седнала с кръстосани крака на дивана, пременена с модно избелени чарлстонки и къс кашмирен пуловер. Несресаната й медено руса коса стърчеше във всички посоки. — Послушни ли бяха останалите дечица в библиотеката? — Цялата стая беше пропита с тежката миризма на любимия й парфюм „Щанел Алюр“.
— Мина добре, благодаря ти — отвърна Реджина, пусна тежката си чанта на пода и отиде до кухнята за кока-кола. Никога не можеше да прецени дали Карли проявява откровен интерес към случките в живота й, или просто любезничи, за да избегне неловкото мълчание помежду им. Реджина отлично знаеше, че съквартирантката й не проумява как „реденето на книги“, по нейни думи, би могло да е сбъдната мечта. Но в нейните очи беше точно това; още от шестгодишна възраст, откакто баща й започна да я води в библиотеката всеки съботен следобед — и то не в Нюйоркската обществена библиотека, а в малката градска библиотека в Гладуин, Пенсилвания — Реджина бе намерила призванието си. Всеки път като я питаха каква иска да стане като порасне, отговаряше „библиотекарка“; никога не се беше виждала като учителка или ветеринар, или балерина. Мечтаеше всеки ден да вдишва миризмата на вехта хартия; да отговаря за стотиците редове грижливо подредени книги, за подробния каталог; да помага на хората в избора на следващия им вдъхновяващ роман или пък в проучването, което един ден можеше да им донесе диплома или просветление по някой заплетен интелектуален въпрос. Още от малко момиченце беше разпознала пътя си и нито веднъж не кривна от него.