Какво ли би било чувството някой да лежи до теб в този момент на върховна наслада?
Започваше да се чуди дали изобщо някога ще разбере.
3
Момиче с боядисана червена коса и тениска на Колумбийския университет подаде на Реджина намачкана купчина листчета със заявки.
— И сега какво, така де, тук ли да чакам? — облегна се на масивното дърво момичето.
— Можете да се настаните на една от масите и да следите таблото за номера си. Така ще разберете, че книгите ви са приготвени — обясни Реджина.
Предвидимият ритъм на Бюрото за отдаване на книги й действаше пристрастяващо: тихите ранни утрини, натоварените следобеди и бавното източване в ранните вечери, когато хората огладняваха — някои се връщаха, други приключваха за деня. Чувстваше се щастливка, задето прекарва работните си дни в безспорно най-красивата зала в целия град. И макар позицията й да не изискваше много интелектуални напъни, изпитваше определено чувство на удовлетворение, раздавайки книги на нетърпеливо чакащите посетители. Докато оглеждаше безбройните редове от маси с хора, приведени над книги и лаптопи, често й ставаше любопитно върху какво ли се трудеше всеки от тях. Дали пък точно в тази зала, точно в този момент не се раждаше следващият велик американски роман? Дали кипеше творчески процес? Дали някой не преоткриваше историята?
И все пак понякога, в периодите на затишие, не я свърташе на едно място.
— Защо не подхванеш някоя книга? — попита я веднъж Алекс, кльощав, стеснителен, но притежаващ безспорен кутрешки чар студент от Нюйоркския университет, който разнасяше книги от мястото им на съхранение до нейното бюро на непълен работен ден.
— Позволено ли ни е да четем зад гишето? — учуди се тя.
— Досега никой не ме е нахокал. А и двамата отлично знаем, че Слоун не пропуска възможност да ни натрие малко сол на главите. Така че, мен ако питаш, няма грижи.
Реджина смяташе, че двамата с Алекс могат да станат приятели, макар че никога досега не бе имала мъж за приятел. Майка й все я предупреждаваше, че мъжете не са способни на истинско приятелство, че искат „едно-единствено нещо“. Но Алекс действително се държеше съвсем приятелски. Въпреки че имаше чувството, че го беше засегнала, когато й беше казал, че харесвал прическата й и че била „ала Бети Пейдж“, а Реджина го беше попитала „Коя пък е Бети Пейдж?“ Той й беше отвърнал с леко странноват поглед, сякаш не проумяваше дали говори сериозно, или се бъзика.
„Сещаш се — легендарната разголена красавица от петдесетте? С черна коса и къс бретон?“
Реджина беше кимнала уж разбиращо, макар че нямаше никаква представа за коя красавица говори. Хората често й казваха, че приличала на „онази девойка от онова шоу… с бретона“ или пък щракваха с пръсти, отсичайки „Зоуи Дешанел“. Беше гледала телевизионния комедиен сериал с участието на Зоуи Дешанел и макар че имаше известна прилика в цвета на косите и прическите им, дори донякъде в чертите на лицето, щуравата енергичност на кинозвездата отхвърляше всякаква по-задълбочена съпоставка като напълно абсурдна, поне според Реджина. Сега май се налагаше да се поразрови из Гугъл и за въпросната Бети Пейдж.
— Настъпи ли час фургонен? — попита Алекс.
Още от първия й работен ден преди няколко седмици Реджина и Алекс си бяха изградили навика да излизат заедно в обедна почивка и да хапват по някой бургер или хотдог от фургона, който обикновено паркираше зад ъгъла на Четирийсет и първа улица. Днес обаче Реджина беше решила да открие Маргарет и да я покани на обяд.
* * *
Тръгна по южното стълбище и се качи до четвъртия етаж, където се съхраняваха първите издания, ръкописите и писмата и където се помещаваше кабинетът на Управителния съвет. Подмина една стая с метална решетка отпред, което естествено й направи впечатление.