Завари Маргарет да въвежда каталожните номера на цял куп книги в счетоводната книга.
— И записваш всичко на ръка?
— Да. После хващаме някой стажант да въведе данните в компютъра. Не мога да се занимавам с тези космически кутии.
— Чудех се дали не би искала да обядваме заедно? Нося си храна и можем да седнем отвън…
Недочакала края, Маргарет вече клатеше глава.
— Не обядвам във вторниците — заяви. Реджина нямаше и понятие как да отговори. Маргарет добави: — С годините е най-добре да намалиш и съня, и храната. Сама ще се убедиш.
— Ясно. Е, в такъв случай, ще се видим друг път. А, между другото, какво има в стая 402?
— Колекцията от книги на семейство Барне. За посещение се изисква специално разрешително. Вътре се съхраняват първите издания на произведения на Вирджиния Улф и Чарлз Дикенс.
— В детството ми всяка година си провеждахме обиколка на библиотеката, но такова нещо не си спомням.
— Построиха я преди около пет години. Семейство Барне дариха двайсет милиона долара. Цялата Главна читалня е ремонтирана. Спомняш Ли си, че беше затворена в продължение на повече от година?
Реджина кимна.
— В началото достъпът до стая „Барне“ беше разрешен. Прекарала съм доста време там, но сега ме мързи всеки път да си вадя разрешително.
— И към кого трябва да се обърна за разрешително?
Маргарет сви рамене.
Реджина не беше от хората, които не зачитат по-висшестоящите, но ума не й го побираше защо криеха ценните книги дори от библиотечните служители. Ясно, че не беше редно посетителите да се размотават вътре, когато им скимне, но едва ли щеше да е трагично, ако хвърли един невинен поглед.
Тъмните бронзови врати бяха обрамчени с мраморна каса, върху която със златни букви бе изписано „СТАЯ «ДЖАСПЪР Т. БАРНС»“. Реджина пристъпи внимателно към тежката порта с мисълта, че ако е заключена, поне ще се сбогува с дилемата дали е разумно или не да надникне вътре.
Докосна с ръка позлатената дръжка и след няколко секунди на колебание натисна надолу. Вратата не беше заключена и се поддаде на натиска й.
Първото нещо, което й направи впечатление, беше, че стаята е обзаведена в стил, доста по-скромен от този на останалата част от библиотеката. По стените от пода чак до тавана се издигаха дървени полици със стъклени вратички, пълни с грижливо подредени книги. В центъра на стаята се намираше дълга маса от тъмно дърво — като от трапезария, край която бяха подредени антични столове, облицовани с червена кожа.
В този момент усети нечие присъствие.
Странен, почти ридаещ глас долетя от единия ъгъл на стаята. Мястото не се виждаше от входа, но като влезе по-навътре, източникът на звука й се изясни в един смайващ момент. Гола жена се беше навела над пейка с опрени върху мрамора ръце, провесена между раменете, с коса, стелеща се почти до пода. Зад гърба й също толкова гол мъж я бе хванал здраво за ханша и напираше в нея с такава мощ, че Реджина се запита дали става свидетел на предсмъртна агония или на върховен екстаз. Една част от нея — практичната, рационалната част — я приканваше да се обърне и да си плюе на петите. Но другата — онази, чието естество й беше непонятно, — я беше приковала на място.
С препускащо в гърдите й сърце Реджина осъзна, че пред очите й определено се разиграва сцена на наслаждение. Равномерният ритъм, в който двете тела се движеха едно до друго, неконтролируемите стонове на жената и лустрото от ситни капчици пот по дългите й ръце, видими даже от мястото на Реджина, й подсказаха, че двамата изживяват първично удоволствие. Знаеше, че не бива да е там, но тялото й, сякаш като наказание за своеволието й, я предаде с гореща вълна на възбуда между краката.
Засрамена от поведението си, Реджина опита да извърне очи, но вместо това погледът й се озова право върху лицето на мъжа и за нейно най-огромно изумление веднага разпозна тъмната буйна коса, черните очи, изваяните черти. Пред нея стоеше непознатият, когото беше срещнала на стълбището предишния ден.
А от усмивката, която грейна на лицето му, когато погледите им се сблъскаха, стана ясно, че и той я е разпознал.
4
Реджина излезе на заден ход от стаята и затвори вратата с разтреперани ръце.
Първата мисъл, която прекоси съзнанието й, се оказа срамът, че сама се беше впримчила в тази мръснишка сценка. Изобщо не трябваше да гледа, а директно да си излезе. Или пък още по-добре — да ги спре. Срамът й прерасна в ярост.