— Ахаа — проточи момчето, но очевидно не ми повярва. Момичето втренчи очи в сгъваемия се човек.
— Той да не е…?
— Пиян — измърмори Ема. — Накиснал се е до козирката. Затова омаза пода с фалшива кръв. И себе си.
— И нас — добави Адисън. Младежите извърнаха рязко глави към него и се ококориха още повече.
— А сега — продължи с тих глас Ема. — Не вдигайте шум.
Момчето посочи с разтреперана ръка Адисън.
— Не го ли чух току-що да…?
Адисън бе произнесъл само две думи. Можехме да кажем, че им се е счуло заради общия шум във вагона, но нашият приятел бе твърде горд, за да се преструва на глупав.
— Разбира се, че не — заяви наперено, като вирна нос във въздуха. — Кучетата не говорят английски. Нито който и да било друг човешки език, с изключение, разбира се, на люксембургски, който е разбираем само за банкери и люксембургци, и по тази причина е почти безполезен за нас. Не, истината е, че сте яли нещо развалено и сега имате кошмари. И като стана дума, ако нямате нищо против, моите приятели биха искали да вземат дрехите ви назаем. Бъдете така добри да ги свалите незабавно.
Бледо и разтреперано, момчето започна да съблича коженото яке, но едва бе измъкнало едната си ръка, когато коленете му поддадоха и то тупна на пода. А после момичето започна да крещи и изглежда, нямаше намерение да спре.
Миг по-късно гадината заблъска заключената с верига врата и лишените му от зеници очи обещаваха кървава разплата.
— Толкова по въпроса за „промъкването“ — въздъхнах.
Адисън извърна глава към него.
— Определено е гадина — кимна с мъдър вид.
— Радвам се, че разкри тази загадка — процеди Ема.
Вагонът се разтресе, чу се пищене на спирачки. Приближавахме станция. Помогнах на Ема да се изправи и се приготвихме да бягаме.
— Ами Сергей? — попита тя и се наведе над него.
Щеше да е трудно да надбягаме двете гадини, ако трябваше да ѝ помагам, и напълно невъзможно със сгъващия се човек на ръце.
— Ще трябва да го оставим — въздъхнах. — Дано го намерят и заведат на лекар. Това е единственият му шанс — и нашият.
За моя изненада тя се съгласи.
— Мисля, че и той би искал това. — После изтича и клекна до него. — Извинявай, че не можем да те вземем с нас. Но съм сигурна, че пак ще се срещнем.
— В следващия свят — изхриптя той и едва повдигна клепачи.
— В Абатон.
При тези загадъчни думи и под несекващите писъци на момичето, които отекваха в ушите ни, влакът спря и вратите се отвориха.
Не бяхме хитри. Не бяхме грациозни. В мига, когато вратите се отвориха, ние побягнахме колкото сили имахме.
Гадината изскочи от своя вагон и се шмугна в нашия, но дотогава ние вече бяхме подминали крещящото момиче, бяхме прескочили проснатия ѝ в несвяст приятел и бяхме излезли на перона, където се счепкахме с тълпата, стрелнала се към вагона като пасаж изплашени риби. Тази станция, за разлика от предишните, се пукаше по шевовете.
— Нататък! — извиках и задърпах Ема към надписа ИЗХОД, светещ в далечината. Надявах се, че Адисън ни следва по петите, но в толкова гъста тълпа нямаше как да видя дали е долу. За щастие, Ема вече възвръщаше силите си — или помогна притокът на адреналин, — защото едва ли бих могъл да я нося на гръб сред това човешко множество.
От вагона вече ни деляха двайсетина крачки и петдесетина души, когато гадината изскочи на перона и закрещя: „Аз съм полицейски служител!“, „Освободете пътя!“ и „Спрете тези деца!“ Никой не би могъл да го чуе във всеобщата глъчка на станцията, нито пък някой му обърна внимание. Погледнах през рамо и установих, че скъсява разстоянието, и в този момент Ема започна да спъва хора, косеше ги с крака наляво и надясно, докато бягахме. Отекнаха викове, зад нас падаха и се въргаляха пътници и когато отново надзърнах през рамо, гадината се опитваше да ги прескочи или стъпче, но получаваше в замяна шамари и удари с чадъри и куфарчета. После спря, зачервен и ядосан, и посегна към пистолета в кобура. Ала разстоянието помежду ни отново се бе увеличило и макар да бях сигурен, че е достатъчно безсърдечен, за да стреля в тълпата, не беше толкова глупав. Последвалата паника още повече щеше да затрудни залавянето ни.
Когато за трети път извърнах глава, той беше далеч назад, почти погълнат от тълпата и едва успях да го различа. Може би вече не му пукаше дали ще успее да ни залови. В края на краищата ние не бяхме нито особена опасност, нито жадувана награда. Може би кучето беше право — сравнени с една имбрин едва ли си заслужавахме усилието.