На средата на пътя към изхода тълпата се разреди достатъчно, за да можем да се затичаме — ала изминахме едва няколко крачки, преди Ема да ме улови за ръкава и да ме спре.
— Адисън! — извика тя, като се озърташе изплашено. — Къде е Адисън?
Миг по-късно той изскочи от най-гъстата част на тълпата, а от каишката му се влачеше парче бял плат.
— Вие ме чакате! — извика зарадвано. — Заплетох се в чорапите на една дама…
При звука от гласа му няколко глави се извърнаха.
— Хайде, не бива да спираме тук! — подканих го аз.
Ема измъкна останките от чорапа от каишката на Адисън и тримата хукнахме отново. Отпред имаше ескалатор и асансьор. Ескалаторът работеше, но беше претъпкан, затова се насочих към асансьора. Минахме покрай жена, изрисувана в синьо от главата до петите, и аз извърнах глава да я огледам, докато краката ме отнасяха нататък. Косата ѝ бе синя, лицето ѝ скрито под гъст слой синкав грим, беше облечена в плътно прилепнал комбинезон, също син.
Едва я подминахме и зърнах друг, още по-странен екземпляр — мъж, чиято глава бе разделена вертикално на две части — едната бе напълно лишена от окосмяване и потъмняла от слънцето, другата — недокосната, косата се спускаше като дълга грива.
Дори да го бе забелязала, Ема не се обърна да го погледне. Може би беше привикнала със странни и чудати неща и вече не ѝ правеха впечатление. „Ами ако не са нормални? — помислих си. — Ако са чудати, и вместо в настоящето сме се озовали в някоя нова примка? Ако…“
И тогава видях две момчета да нападат със святкащи саби редицата от автомати край стената и реалността се върна на фокус с почти осезаемо изщракване. Тези странни хора не бяха чудати. Те бяха нърдове2. Със сигурност бяхме в настоящето.
На двайсет крачки по-нататък вратите на асансьора се отвориха. Ускорихме темпото и се хвърлихме вътре, като почти се блъснахме в задната стена, а Адисън едва не се претърколи. Обърнах се тъкмо навреме, за да видя две неща през затварящите се врати: гадината, която се отскубна от тълпата и се понесе главоломно към нас, и още по-нататък, при релсите, гладния, който скочи от покрива на потеглящия влак и увисна, прихванат с езици за тавана, втренчил черните си пламтящи очи право в мен.
А след това вратите се затвориха и ние се понесохме плавно нагоре, а един глас попита:
— Къде е пожарът, друже?
Мъж на средна възраст стоеше в отсрещния край на кабината, облечен със странен костюм и ухилен до уши. Ризата му беше разкъсана, лицето му, изпъстрено с фалшиви рани, а за едната му ръка бе привързана — в стила на капитан Хук — окървавена моторна резачка.
Ема отстъпи изплашено назад.
— Кой сте вие?
Той я погледна леко обиден.
— О, я стига.
— Ако наистина искате да узнаете къде е пожарът, не ми отговаряйте. — Тя понечи да вдигне ръце, но аз се пресегнах и я спрях.
— Той не е важен — рекох.
— А тази година си мислех, че съм направил толкова очевиден избор — промърмори мъжът. Той повдигна вежди и разклати резачката. — Казвам се Аш. Нали се сещате: „Армията на мрака“?
— Никога не съм чувала за тях — призна Ема. — Коя е вашата имбрин?
— Моята какво?
— Човекът просто си играе ролята — опитах се да ѝ обясня, ала тя не ме чу.
— Няма значение кой сте — рече. — Вашата армия може да ни е от полза, а и на дарен кон не се гледат зъбите. Къде са хората ви?
Мъжът завъртя очи.
— Ще се пукна от смях. Толкова сте забавни само. Ами, всички вече трябва да са в залата.
— Той носи костюм — прошепнах на Ема. После обясних на мъжа: — Тя не си пада по филмите.
— Костюм? — Ема повдигна вежди. — Че той е възрастен човек.
— И какво? — нацупено ни изгледа мъжът. — А вие кои трябва да бъдете? Ходещите дорки? Лигата на необикновените дордонки?
— Чудатите деца — обади се Адисън, чието его не му позволяваше повече да мълчи. — А аз съм седмото кутре на седмото кутре, в един дълъг род на…
Мъжът припадна, преди Адисън да успее да завърши, и главата му се удари в пода с дрънчене, което ме накара да трепна болезнено.
— Трябва да престанеш да го правиш — скастри го Ема, но се усмихваше.
— Така му се пада — каза Адисън. — Какъв грубиян. А сега бързо да му приберем портфейла.
— В никакъв случай! — възразих. — Ние не сме крадци.
Адисън изсумтя.
— Ако питате мен, на нас ни е нужен повече, отколкото на него.
— Защо, за бога, е облечен така? — недоумяваше Ема.
Асансьорът издаде мелодичен звън и вратата се плъзна встрани.
— Мисля, че скоро ще узнаеш — рекох.
Вратата на асансьора се отвори и пред нас блесна окъпан в дневна светлина свят, истинско вълшебство, твърде ярък за изстрадалите ни очи. Поех благодатна глътка въздух, докато пристъпвахме на оживения тротоар. Навсякъде имаше хора с костюми — супергерои с лъскави прилепнали комбинезони, зомбита, поклащащи се под обилния грим, момичета с изцъклени очи, размахващи бойни секири. Те се събираха на групички или се пръсваха, за да блокират движението, привличани като пеперуди от масивната сивкава сграда, на която бе окачен плакат: СЪБОР НА ГЕРОИ ОТ КОМИКСИ — ДНЕС!