Ема се дръпна към асансьора.
— Какво е това?
Адисън разглеждаше над очилата си зеленокосия жокер, който опипваше наслоената по лицето си боя.
— Съдейки по одеждите им, изглежда, е някакво религиозно празненство.
— Нещо такова — отвърнах и побутнах Ема към тротоара. — Не се плаши, това са преоблечени нормални и ние също изглеждаме като тях. Трябва само да се пазим от гадината. — Пропуснах да спомена гладния — отново, — надявайки се, че сме му се измъкнали с асансьора. — Ще се скрием, докато си иде, после да се върнем в тунелите и…
— Не е необходимо да го правим — прекъсна ме Адисън и изприпка на улицата, като душеше.
— Ей! — повика го Ема. — Какво правиш?
Но той вече се връщаше.
— Ура за късмета! — подскочи, размахвайки щръкналата си опашка. — Според моя нос нашите приятели са били изкарани на повърхността точно тук, от този асансьор. В края на краищата сме на прав път!
— Слава на птиците! — въздъхна Ема.
— Мислиш ли, че ще можеш да им уловиш дирята? — попитах.
— Дали мисля, че ще мога? Не ме наричат Изумителния Адисън просто така! Няма аромат, благоухание или чудна тоалетна вода, която да не надуша от стотина метра…
Адисън твърде лесно изпадаше в словоизлияния във възхвала на своето величие, дори когато ни чакаха по-неотложни дела, а неговият горделив, басов глас имаше свойството да не остава незабележим за околните.
— Добре, разбрахме — прекъснах го, но той се завъртя, пое в нова посока и продължи да дърдори:
— Мога да открия сламка в купа сено, имбрин в птичарник…
Последвахме го през пъстроцветната тълпа, промушихме се между краката на джудже на кокили, покрай групичка зомбирани принцеси и едва не се сблъскахме с Пикачу и Едуард Ножиците, които танцуваха валс насред улицата. „Разбира се, че са довели приятелите ни тук“ — помислих си. Това бе перфектната маскировка — не само за нас, които сред всичко това изглеждахме почти нормални, но също и за гадините, отвлекли групичка чудати деца. Дори някое от тях да бе дръзнало да извика за помощ, кой би го приел на сериозно и би се намесил? Хората около нас разиграваха сцени, импровизирани битки, ръмжаха в чудовищни костюми, стенеха като зомбита. Някакви странни деца, крещящи, че са отвлечени от хора, които искат да им откраднат душите? Никой не би се заинтересувал.
Адисън обиколи в кръг, душейки земята, после седна и се озърна объркан. Приближих се към него и го попитах тихо какво има, защото дори тук едно говорещо куче би предизвикало нежелан интерес.
— Ами, просто… ааа — запелтечи той. — Изглежда съм…
— Изгубил дирята? — досети се Ема. — Мислех, че носът ти е безпогрешен.
— Просто съм я объркал. Но не разбирам как… тя водеше право от онова място, после изчезна.
— Завържи връзките на обувките си — рече внезапно Ема. — Сега!
Погледнах надолу.
— Но те не са…
Тя ме сграбчи за ръката и ме дръпна долу.
— Вържи си връзките! — повтори рязко, а после добави беззвучно „гадината“.
Коленичихме, скрити зад главите на кипящото множество. Чу се силно пращене и един изпълнен с напрежение глас от радиостанция каза:
— Код 141! Всички екипи да се явят незабавно в пункта!
Гадината бе наблизо. Чухме го да отговаря със сърдит глас и странен акцент:
— Говори М. По следите на бегълците съм. Моля за разрешение да продължа издирването. Край.
Двамата с Ема се спогледахме изплашено.
— Отказано, М. Почистващите екипи ще се погрижат за района по-късно. Край.
— Момчето, изглежда, има някакво въздействие върху чистачите. Почистването може да не се окаже ефективно.
Чистачи. Сигурно говореха за гладните. И той определено говореше за мен.
— Не ти се разрешава! — изпука ядосано гласът. — Яви се незабавно, инак ще прекараш нощта в ямата! Край.
Гадината промърмори едно „прието“ и се отдалечи.
— Трябва да го проследим — рече Ема. — Може да ни отведе при другите!
— И право в бърлогата на звяра — добави Адисън. — Макар че, предполагам, последното е неизбежно.
Все още се колебаех.
— Те знаят кой съм — промърморих с отпаднал глас. — Сигурно са видели какво направих.