— Точно така — потвърди Ема. — И това ги е изплашило до смърт!
Надигнах се и изпратих с очи гадината. Той прекоси тълпата, прескочи едно улично заграждение и се отдалечи тичешком към паркирала полицейска кола.
Последвахме го до заграждението. Огледах се, опитвайки се да си представя какъв може да е бил следващият ход на похитителите. Зад нас имаше тълпа, отпред, отвъд загражденията, спрели коли.
— Може би нашите другари са дошли до тук пеша — предположих, — а после са ги качили в кола.
Адисън се оживи, изправи се на задните си крака и надзърна над оградата.
— Да! Това трябва да е. Умно момче!
— Какво толкова те радва? — попита го Ема. — Ако са ги откарали с кола, сега може да са един господ знае къде!
— Тогава ще ги последваме там — заяви решително Адисън. — Макар че се съмнявам да е някъде далече. Моят някогашен господар имаше къща в тази част на града и аз я познавам доста добре. Няма големи пристанища, нито изходни магистрали, но затова пък има няколко входове за примки. Далеч по-вероятно е да са ги откарали при един от тях. Повдигнете ме!
Вдигнах го на ръце, той прескочи оградата и задуши от другата страна. След няколко секунди отново улови следата.
— Нататък! — посочи към улицата, накъдето се бе отдалечила гадината с полицейската кола.
— Явно ни чака голяма разходка — рекох на Ема. — Ще можеш ли да се справиш?
— Ще се опитам — отвърна тя, — стига до няколко часа да намерим друга примка. Инак може да започна да ръся сиви кичури и краката ми да се подгъват от старост. — Усмихна се сякаш се шегуваше с това.
Прескочихме оградата. Хвърлих последен поглед към станцията зад нас.
— Виждаш ли гладния? — попита Ема.
— Не. Не зная къде е. И това ме тревожи.
— Ако ще се тревожим, нека да е за по едно нещо всеки път — предложи тя.
Вървяхме толкова бързо, колкото можеше Ема, придържахме се към сенчестата страна на улицата, озъртахме се за полиция и следвахме носа на Адисън. Навлязохме в индустриалната зона около пристанищата и Темза започна да се мярка като черна лента между сградите. Стигнахме търговски район с магазини, чиито витрини вече сияеха, а над тях стърчаха стъклени небостъргачи. Над покривите им мярнах купола на катедралата „Свети Павел“, отново цяла и невредима, а небето зад нея бе ясно и синьо. Бомбите бяха хвърлени отдавна, всички бомбардировачи си бяха отишли — или бяха свалени, превърнати в купчини старо желязо, претопени или изложени в музеи, където събираха прах зад въжетата и се превръщаха в атракция за ученици, за които войната бе почти толкова далечна, колкото и Кръстоносните походи. За мен тя бе буквално вчера. Трудно ми бе да повярвам, че това са същите покрити с отломки, обгорели улици, през които бягахме, за да си спасим живота предната нощ. Сега те бяха неузнаваеми, лъскавите магазини сякаш бяха изникнали направо от пепелищата, както и хората, които вървяха край тях, втренчили очи в телефоните си, напъхали ръце в джобовете на елегантните дрехи. Изведнъж настоящето ми се стори странно, толкова тривиално и объркано. Чувствах се като един от онези митични герои, проправили си с бой път от подземния свят само за да осъзнаят, че светът отгоре е също толкова прокълнат.
Едва сега това стигна до съзнанието ми. Аз се бях върнал. Отново се намирах в настоящето и се бях озовал тук без намесата на мис Перигрин… което би трябвало да е невъзможно.
— Ема? — повиках я аз. — Как се озовах тук?
Тя не откъсваше поглед от улицата пред нас, търсейки признаци за опасност.
— Къде, в Лондон ли? Дойдохме с влака, глупчо…
— Не. — Сниших глас. — Говоря за сега. Ти каза, че мис Перигрин е единствената, която може да ме прати обратно.
Тя се обърна и ме погледна с присвити очи.
— Да — рече бавно. — Така е.
— Или така си смятала.
— Не, така е, сигурна съм. Това е начинът.
— Тогава как стигнах тук?
Ема придоби смутен вид.
— Не зная, Джейкъб. Може би…
— Ето там! — извика развълнувано Адисън и ние извъртяхме глави. Беше застинал неподвижно и сочеше към улицата, в която току-що бяхме свили. — Улавям дузина следи от чудати… дузини и дузини… и те са съвсем пресни!
— И какво означава? — попитах.
— Че и други отвлечени чудати са минали по този път, не само нашите приятели — обясни Ема. — Скривалището на гадините трябва да е наблизо.
— Наблизо в настоящето? — попитах. Улицата бе изпълнена със заведения за бързо хранене и сувенирни магазинчета, а ние бяхме спрели пред светещата витрина на една закусвалня. — Представях си някое по-… зловещо място.