— Стига да е гадно, ужасно и зло! — изломоти ядно Адисън. Шарън се наведе към мен и сниши глас:
— Или да скриете всичко.
— Като отвлечени имбрини и чудати деца? — попитах. — За това ли намеквате?
— Нищо подобно не съм казвал — сви рамене лодкарят и се зае да измъква един плъх, омотал се в подгъва на плаща му. — Спокойно, Пърси, татко ще те освободи.
Докато поставяше грижовно плъха на земята, аз придърпах Ема и Адисън близо до мен.
— Какво мислите? — зашепнах. — Възможно ли нашите приятели да са били отведени на това… дяволско място?
— Със сигурност трябва да са затворени в някоя примка, при това доста стара — отвърна Ема. — Иначе повечето от тях ще остареят и ще умрат до няколко дни…
— Но какво им пука на гадините, че ще умрат? — попитах. — Нали искат само да откраднат душите ни.
— Може би, но не могат да позволят на имбрините да умрат. Нужни са им, за да пресъздадат експеримента от 1908-а. Забрави ли налудничавия план на гадините?
— Онези дрънканици на Голън. За безсмъртие и властване над света…
— Именно. Затова от месеци насам отвличат имбрини. Нужно им е място, където да ги държат, без да се превърнат в изсушени плодове. Което значи някоя наистина стара примка. И ако Дяволското гробище е такова свърталище на беззаконието И упадъка…
— Такова е — потвърди Адисън.
— … тогава ми прилича на идеалното скривалище, където гадините да държат своите пленници.
— И е право в сърцето на чудатия Лондон — кимна Адисън. — Под носовете на всички. Тези хитри негодяи…
— Е, това решава въпроса — заявих.
Ема се завъртя чевръсто към Шарън.
— Ако обичате, три билета до това отвратително, ужасно място, за което ни разказахте.
— Надявам се, че сте сигурни в избора си — отвърна лодкарят. — Невинни агънца като вас невинаги успяват да се завърнат от Дяволското гробище.
— Сигурни сме — потвърдих.
— Добре тогава. Но не казвайте, че не съм ви предупредил.
— Проблемът е, че нямаме три жълтици — погледна го колебливо Ема.
— А, така ли? — Шарън помръдна с дългите си пръсти и изпусна въздишка, която вонеше на отворен гроб. — Обикновено настоявам да ми се плати предварително, но днес съм във великодушно настроение. Решителността и оптимизмът ви ми действат като глътка застоял въздух. Ще ми бъдете задължени.
Той се разсмя, сякаш знаеше, че няма да доживеем деня, в който да му се отплатим, отстъпи встрани и замахна с широкия си ръкав към лодката.
— Добре дошли на борда, деца.
Втора глава
Преди да се натоварим в лодката, Шарън изигра едно малко представление: изнесе с майчинска загриженост шест плъха отвътре — сякаш обещаното речно пътуване бе лукс, достоен само за Много Важни Чудати, — после подаде на Ема ръка и ѝ помогна да прескочи от пристана. Тримата се настанихме един до друг на тясната скамейка. Докато Шарън развързваше въжето, аз се питах дали е мъдро да му се доверяваме, или постъпката ни граничи с безразсъдството и глупостта да полегнеш за дрямка на гъмжащ от коли булевард. Проблемът С глупавите и безразсъдни постъпки е, че често не знаеш кое от двете си избрал, докато не стане твърде късно. Когато нещата се объркат достатъчно, за да се наложи да се намесиш, копчето вече е натиснато, самолетът е напуснал хангара или, в нашия случай, лодката е излязла от пристанището. Докато гледах как Шарън се отблъсква с крак от кея — кракът му беше бос и аз открих с изненада, че няма съвсем човешки вид, пръстите му бяха дълги колкото кебапчета, а пожълтелите им нокти закривени като ноктите на граблива птица, — осъзнах с потискаща увереност, че не само сме направили погрешния избор, но и е твърде късно да предприемем каквото и да било да го избегнем.
Шарън дръпна шнура на ръждясалия извънбордов двигател И той се пробуди с кашляне сред облак синкав дим. Лодкарят сгъна крака в гънките на дългото наметало, изпълнило дъното на лодката като локва от черен плат, завъртя ръчката на ръмжащия мотор и се насочи през лабиринта от стърчащи пилони край брега, за да ни изведе под топлите лъчи на слънцето. Почти веднага навлязохме в един канал, изкуствено прокопано разклонение на Темза, затворен от двете страни с високи остъклени сгради и гъмжащ от повече лодки, отколкото има в коритото на дете по време на вечерното къпане — яркочервени влекачи, широки, ниски шлепове и туристически корабчета, чиито горни палуби бяха отрупани със зяпачи, излезли да подишат чист въздух. Странно, но никой от тях не насочи фотоапарата си към нас, нито изглеждаше, че изобщо са ни забелязали — причудливата лодка, която ги подминаваше с пърпорене, с един ангел на смъртта на руля, очилато куче и две опръскани с кръв деца на скамейката. Което за нас беше добре. А може би Шарън бе омагьосал лодката си по такъв начин, че да я виждат само чудати? Реших да се придържам към тази теза, тъй като и без това нямаше къде да се скрием, ако ни се наложеше.