Сега, след като можех да я огледам на дневна светлина, установих, че лодката не се отличаваше с нищо особено, ако не се брои резбованата скулптура, поставена на носа. Фигурата изобразяваше едра люспеста змия с извито като лиана тяло, ала вместо глава имаше едно огромно око без клепач и с размерите на пъпеш, втренчено неподвижно някъде пред нас.
— Какво е това? — попитах и прокарах ръка по лакираната повърхност.
— Тис.
— Тис какво?
— Тисово дърво — от това е направена.
— Но за какво е?
— Да се гледа с нея! — отвърна той сприхаво.
Шарън завъртя дросела на двигателя — вероятно по-скоро за да се отърве от въпросите ми — и ние се понесохме още по-бързо, а носът се издигна плавно над водата. Въздъхнах, наслаждавайки се на слънцето и вятъра по лицето си, Адисън положи глава на лапите си и изплези език с щастлив вид, какъвто не бях виждал досега.
Какъв прекрасен ден да се иде в ада.
— Мислех си как се озова тук — рече Ема. — Как се върна в настоящето.
— Добре — кимнах. — И какво измисли?
— Има само една разумно обяснение — макар и не особено. Когато бяхме в подземните тунели, преследвани от гадини, и се върнахме обратно в настоящето, причината ти да дойдеш с нас вместо да останеш съвсем сам в хиляда осемстотин и която и да е било година, е, че по някакъв начин мис Перигрин е била наблизо и ти е помогнала да се прехвърлиш, без никой да го разбере.
— Не зная, Ема, това ми се струва… — поколебах се, защото не исках да прозвучи грубо. — Мислиш, че се е крила в тунелите?
— Казвам, че е възможно. Нямаме представа къде се намира.
— Държат я гадините. Каул го призна!
— И откога вярваш на всичко, което казват гадините?
— Имаш право — отвърнах. — Но тъй като Каул се хвалеше, че я е пленил, сметнах, че вероятно казва истината.
— Може би… или го е казал, за да ни сломи духом. Не помниш ли, че се опитваше да ни накара да се предадем на неговите войници?
— Така е — съгласих се, смръщил вежди. Прескачах от една възможност на друга. — Добре. Да речем, в името на спора, че мис П е била с нас в тунела. Защо ще си прави труда да ме връща в настоящето като пленник на гадините? По този начин само ще облекчи изяждането на душите ни. Според мен в примката щяхме да сме на по-сигурно място.
За момент Ема изглеждаше напълно объркана. Сетне лицето ѝ светна и тя рече:
— Освен ако от теб и мен не се очаква да спасим всички останали. Може би това е част от нейния план.
— Но откъде би могла да знае, че ще се изплъзнем на гадините?
Ема погледна крадешком към Адисън.
— Ами ако тя ни е помогнала? — прошепна.
— Ем, тази хипотетична поредица от събития става все по-невероятна. — Поех си дъх, за да подбера внимателно думите си. — Зная, ще ти се да вярваш, че мис Перигрин е някъде там, на свобода и бди над нас. Аз също…
— Искам го толкова силно, че ме боли — призна тя.
— Но ако тя е на свобода, не би ли се опитала да се свърже с нас по някакъв начин? И ако той е свързан с това — посочих Адисън с очи, — не би ли ни го казал досега?
— Не и ако се е заклел да пази тайна. Може би е твърде опасно да го разкрие пред когото и да било, дори пред нас. Ако мис Перигрин е наблизо и някой разбере, че ние знаем, може да ни прекършат с мъчения и…
— А той не би се прекършил, така ли? — попитах твърде силно и кучето погледна към нас, разтворило уста и ловейки вятъра с език.
— Ей, вие! — провикна се той. — Преброих петдесет и шест риби, макар че една или две от тях може да бяха боклуци. За какво си шепнете?
— О, за нищо — сви рамене Ема.
— Май се съмнявам — не повярва Адисън, но подозренията му бяха надмогнати от инстинкта и миг по-късно той извика „Риба!“, насочил отново внимание към водата. — Риба… риба… боклуци… риба…
Ема се засмя мрачно.
— Зная, идеята изглежда съвсем налудничава. Но умът ми е като машина за производство на надежди.
— Радвам се да го чуя. В моя се пръкват само най-лошите възможни сценарии.
— Е, значи имаме нужда един от друг.
— Така е. Но вече го знаем, струва ми се.
Двамата се наведохме един към друг, докато лодката ни караше да се поклащаме, като ту ни събираше, ту ни разделяше.
— Сигурни ли сте, че не предпочитате някоя романтична разходка? — подхвърли Шарън. — Още не е прекалено късно.